Голдшард обърна поглед към Грегор. Изражението ѝ беше умолително и той беше сигурен, че тя иска да му каже нещо.
— Недей… — прошепна тя. Но преди да успее да довърши, очите ѝ се изцъклиха безжизнено и тя престана да мърда.
— Какво се случи току-що? — избъбри Грегор.
— Не знам — каза Арес.
— Мъртви ли са? — попита Грегор.
— Съвсем мъртви. И тримата — отвърна прилепът. Спусна се надолу към земята, избягвайки локвите кръв, които се лееха от телата на плъховете.
— Знаеш ли кои са? — попита Грегор. — Известни ли са ти имената им? Голдшард? Снеър?
— Не и Голдшард — каза Арес. — Чувал съм за Снеър. Беше един от военачалниците на Горджър. Сражаваше се във войната, когато Горджър загина. Сигурно после се е присъединил към Гибелния. Би било логично. Всеки, който е близо до Гибелния, ще има много власт, когато той стане крал — каза Арес.
Грегор не се беше замислял много за политическите борби на плъховете, но сега, когато го направи, нещо му се стори странно.
— В такъв случай, защо Гибелния още не е станал крал? Близко е до ума, че едър и силен плъх като него досега щеше вече да е взел властта — каза Грегор. — Какво чака?
— Дори и Гибелния трябва да събере армия около себе си — каза Арес. — Има си собствени врагове сред плъховете. Рипред, например. Той желае смъртта му.
Това беше вярно. Част от плана на Рипред за собственото му издигане на власт беше да убие Гибелния. Снеър искаше да го спаси, но Голдшард беше готова по-скоро да остави Грегор да го убие, отколкото да се довери на Снеър.
В Голдшард имаше и нещо друго. Онзи последен поглед, който му беше отправила. Сякаш го умоляваше за нещо. Какво искаше да му каже? „Недей” „Недей” какво? Да не я убива? Беше малко прекалено късно за това.
Арес рязко обърна глава към входа на тунела.
— Колко? — попита Грегор.
— Само един, мисля — каза Арес. — Трудно е да се определи. Пътеката върви спираловидно. — Главата му пак потрепна. Този път на Грегор не му се наложи да пита; и сам беше чул драскането. Звукът спря. Нищо не се показа от тунела. Внезапно Грегор разбра защо.
— Това е Гибелния — прошепна той на Арес. Прилепът се съгласи с кимване. Сигурно беше така. Другите плъхове биха нападнали, но Гибелния знаеше, че е преследван. От човек. От горноземец. От воина.
Грегор си спомни думите от „Пророчеството за Гибелния”:
ЧУЙ ГО — ДРАСКА ДОЛУ ПАК,
ПЛЪХ С ЦВЯТ НА СТАР, ЗАБРАВЕН СНЯГ.
ЗЛО В ОДЕЖДА БЯЛА ЩО БЛЕСТИ,
ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?
Да, щеше да я угаси. Това беше дошъл да стори воинът.
