— Прав си. Трябва да ядем — каза Грегор и отвори раницата. Седнаха на пода, като преглъщаха с усилие сухата храна и пиеха вода от кожения мех.
— Има нещо нередно в това. Във факта, че съм още жив — обади се Арес от мрака.
— Какво имаш предвид? — попита Грегор.
— След като Хенри, Лукса и Аврора вече ги няма. Колко дни минаха, откакто слезе за първи път? — попита Арес.
— Не знам. Може би пет-шест месеца — каза Грегор.
— Имаше мач. С Хенри бяхме отбелязали няколко точки. Същата вечер беше планирано празненство за рождения ден на Нериса. Изглеждаше, че плъховете са далече. А после ти се появи на арената със сестра си и пълзливците и оттогава вече нищо не е същото. Какво се случи с този свят? Как се промени толкова бързо? — каза Арес.
Грегор знаеше какво има предвид той. Неговият свят напълно се беше преобразил в нощта, когато изчезна баща му. И оттогава насам нищо не беше както трябва.
— Не знам. Но мога да ти кажа следното: онзи свят… няма никога да се върне.
— Оставих клетвения си съюзник да умре. Изгнаник съм. Лукса и Аврора ги няма. Струва ми се престъпление, че съм жив — каза Арес.
— Вината не беше твоя, Арес. За нищо от това — каза Грегор. — Както ми каза Викус веднъж, ние всички попаднахме в капана на едно от пророчествата на Сандуич.
Изглежда, че това не ободри особено Арес. Известно време той мълча, после черните му очи уловиха и задържаха погледа на Грегор:
— Как мислиш, дали ако убием Гибелния, ще се почувстваме поне малко по-добре?
— Не знам — каза Грегор. — Но не виждам как би могло да се чувстваме по-зле.
Арес вдигна рязко глава — движение, което Грегор вече разпознаваше.
— Плъхове? — попита Грегор.
— Два. Тичат към нас — каза Арес.
След секунди Грегор бе върху гърба на Арес. Излетяха и кръжаха във въздуха, когато плъховете cе втурнаха вътре. Бяха два, както каза Арес, с мръсно сива козина и скърцащи зъби.
— Ето го! — кресна единият.
— Бяхме истински глупаци да го оставим при Голдшард — каза другият.
— Ще поправим тази грешка веднага щом тези бъдат мъртви! — изръмжа първият.
Грегор беше много високо, но плъховете моментално започнаха да подскачат. Не можеха да го стигнат, но пречеха на Арес да се спусне достатъчно ниско и да се измъкне през някой тунел. Накрая Грегор щеше да е принуден да се бие с тях и беше най-добре да го направи сега, преди Арес да се измори или да се появят още плъхове.
Докато измъкваше меча от ремъка на раницата си, усети как в него се надига онази особена ярост. Този път не ѝ се съпротиви. Плъховете се разпаднаха на парченца в полезрението му, сякаш гледаше отражението им в счупено огледало, но виждаше само определени части. Зърваше око, място под някоя вдигната лапа, врат… и някъде в ума си разбираше, че точно там трябва да се цели.
