— И да те оставим тук? — попита Грегор.
— Ще си почина малко. Ако плъховете не ме открият, може и да успея да се добера обратно до старата си пещера. Но ти… сега ти трябва да продължиш. Близо си до Гибелния. Знам го. Плъховете скоро ще те подушат. Върви… върви… — изрече задавено тя.
Грегор ѝ остави парче месо и малко стар хляб. Какво имаше за казване?
— Лети високо, Туичтип.
Тя се засмя и от превръзката на носа ѝ покапа кръв.
— На плъховете не се пожелава това.
— Какво се казва в такава ситуация? — попита Грегор.
— В такава? „Бягай бързо като реката” — отвърна Туичтип.
— Бягай бързо като реката, Туичтип.
— И ти — каза Туичтип.
Двамата с Арес я оставиха да лежи на пода на тунела. Когато стигнаха до мястото, където тунелът се разделяше на три, спряха. Грегор си представи как Туичтип лежи в тъмното и кърви до смърт.
Арес прочете мислите му:
— Щом е оцеляла сама в Мъртвата земя, значи е силна и находчива. И има скривалище достатъчно наблизо.
— Знам — каза Грегор.
— Тя ненавижда самотния си живот. Единствената ѝ надежда е да убиеш Гибелния. Ако бях на мястото на Туичтип, нямаше да искам да се върнеш — каза Арес.
Грегор кимна и огледа тунелите.
— Кой ти изглежда подходящ?
— Този вляво — каза Арес.
Следваха го известно време, стигнаха до друго спираловидно разклонение и кой знае как се озоваха обратно на мястото, където трите тунела се събираха.
— Като се замисля, предпочитам десния — каза Арес.
Поеха по него, след по-малко от пет минути тунелът свърши със стена и се върнаха обратно.
— Мисля, че трябва ти да избереш — каза Арес.
Отправиха се по средния тунел и след двайсетина минути влязоха в просторна, кръгла пещера. Беше с форма на почти съвършен петнайсетметров конус. От пещерата тръгваха десетина тунела, разположени като спици на колело.
— О, направо върхът — каза Грегор. — Сега накъде?
Арес нямаше представа.
— Но, Горноземецо, от много часове не сме яли. Ако смятаме да продължим, трябва да се на храним.
Кога бяха яли за последен път? Грегор се опит да се върне мислено назад — назад към пътуването с Туичтип, нападението на влечугите, прохода на влизане в Халбата, гласа на Темп, който го събуди, до онази вечер, когато бяха всички заедно. Беше изял парче сурова риба и беше дал на Бутс всичкия си хляб и месо.
„Затво’им очички”? — чу да изрича гласчето ѝ и остра болка прободе сърцето му. Пое си дълбоко дъх, изхвърли Бутс от ума си и си представи как плъховете се смеят. Ледът отново скова гърдите му.
