— Можеш да си спомниш всичко това? Само от онова, което подуши при Халбата? — обърна се Грегор към Туичтип.
— Да, но също така познавам Лабиринта по-добре от всеки друг. Живях тук около година, след като ме прогониха — каза задъхано Туичтип. Не беше много добре. Превръзките на носа и остатъкът от опашката ѝ бяха мокри с кръв, а погледът ѝ беше трескав.
— Мислех, че си живяла в Мъртвата земя — каза Грегор.
— Не и отначало. Криех се в една пещера долу край Халбата. Плъховете никога не идваха там, заради змиите. Не беше идеално, но беше по-безопасно от Мъртвата земя. После един ден задрямах, докато събирах гъби и един патрул ме видя. Трябваше да бягам, а не ми оставаше друго място освен Мъртвата земя — каза Туичтип. — С години не си размених нито дума с никоя жива душа. После осъзнах, че наблизо има друг плъх.
— Рипред — каза Арес.
— Понякога ме пускаше да оставам в леговището му, ако отсъстваше. Били сте близо до това място. Там, където за пръв път говорихте с него — каза Туичтип. — Сега си има цял отряд от плъхове. Но казва, че мога да остана само ако ви помогна да откриете Гибелния — каза Туичтип. — Иначе отново ще бъда сама. — Изглежда, че този страх я съживи. — Трябва да продължаваме напред.
Когато потеглиха отново, Грегор откри, че си мисли за Рипред. Да позволи на Туичтип да остане близо до него в Мъртвата земя, да ѝ позволи да из ползва леговището му и да се присъедини към неговата група — всичко това изглеждаше почти като проява на добрина. Но дали беше така? Всичко това се даваше при условие, че ще получи от нея нещо в замяна. Той знаеше, че може да използва нея и невероятното ѝ обоняние. Туичтип отчаяно копнееше да принадлежи към някаква общност. Те се нуждаеха взаимно един от друг. Като Рипред и Грегор. За Туичтип, както и за Грегор, въпросът беше какво щеше да се случи, когато тази нужда изчезнеше.
Може би съдеше твърде сурово Рипред? Той беше приятел на Викус и Соловет. В някои моменти на Грегор му се струваше, че зад сарказма и озъбените гримаси долавя в плъха истинско съчувствие.
Може би за рейджърите нещата бяха по-сложни. За Грегор със сигурност бяха.
Туичтип започна да се препъва и Грегор разбра, че скоро ще рухне. Тя изгуби опора под краката си за последен път, падна по корем и не стана. Той приклекна до нея. Дишаше учестено и плитко.
— Не мога да продължа — каза тя. — Няма значение — и без това вече не помня миризмата. Напред пътеката се разделя в три посоки. Трябва сам да решиш накъде да тръгнеш — каза тя.
