Дотук обаче успях да се унеса в своите размисли за баща си преди сърбежът от татуировката да започне направо да ме влудява. Поглеждайки към часовника, видях, че вече почти минава обяд, и се изправих с намерението да се поразходя, но се принудих пак да седна, внезапно притиснат от тежестта на страха, който се стовари върху ми само при мисълта да изляза.
Ала сега изпитвах някакво пълно себеразпадане, едно същинско падение от човек до куче. Повече не можех да се свивам и треперя тук. Затова си сложих сакото, минах през цялата къща и излязох вън, в нашия влажен ноемврийски въздух, изпълнен със самодоволство, че току-що съм извършил една почти героична постъпка. Това са те кривите извивки на пълната паника. Един фарс.
След като се намерих на улицата обаче, започнах поне да осъзнавам каква бе причината за новите ми страхове. Пред мен, на близо два километра разстояние, беше Паметната колона на Провинстаун, една островърха каменна кула, висока над шестдесет метра и доста наподобяваща кулата на двореца „Уфици“ във Флоренция. Тя беше първото нещо, което се виждаше откъм пътя или откъм морето, когато човек наближеше пристанището ни. Колоната се издигаше на едно доста голямо възвишение зад градския кей и всъщност бе разположена в центъра на нашия живот, тъй като я виждахме всеки ден. Нямаше как да не я виждаме. Друга постройка, дело на човешката ръка, с такава височина не можеше да се срещне чак до Бостън.
Естествено, едва ли някой местен жител изобщо обръщаше внимание, че колоната е там. Аз сигурно поне сто дни не бях и поглеждал към нея, ала през този ден, още щом поех пеш към центъра на града, татуировката ми, като да беше измервателен уред, отбелязващ пулсациите на безпокойството ми, сякаш пролази по цялата ми кожа. Докато обикновено поглеждах към нашата колона, без да я забелязвам, сега определено я видях. Беше си същият вертикален пилон, по който се бях опитал да се изкатеря в една пиянска нощ преди почти двадесет години, като стигнах така близо до върха, че се допрях до издатината на парапета, на по-малко от десет метра от върха. Бях се покачил вертикално, залавяйки се с ръце и крака там, където успявах да намеря опори в гранитните блокове — достатъчно големи, за да пъхна поне върховете на пръстите на ръцете и краката си. Това беше изкачване, което ме караше години по-късно да се будя посред нощ, тъй като на много места ми се бе налагало да се повдигам само със силата на ръцете си, а на най-лошите места се натъквах на ръбчета, широки два пръста, където можех да закрепя краката си, без никаква опора за ръцете — можех единствено да притисна длани към зида — да, звучи невероятно, но бях толкова пиян, че продължих нагоре, докато стигнах до парапета.
