Старите му приятели до един, както скоро разбрах, си имаха някакво слабо място и правилата на играта бяха да бъзикаш старите си дружки на слабото им място. Едни се стискаха и за един долар, други имаха глупави навици, като постоянно да се хващат на бас, един винаги повръщаше, като се напиеше („Имам чувствителен стомах“ — оплакваше се той — „Да де, ама ние имаме чувствителни носове“ — отговаряха му те.), а баща ми редовно си го отнасяше заради целуването.
— Абе, Дъги — почваше го старият му приятел Хефърнън Динамита, — снощи бях с една деветнайсетгодишна, дето имаше най-сочната, най-пълничката и най-готината уста дето си я виждал. Как се целуваше само! Какъв влажен дъх имаше, като се усмихнеше лекичко! Имаш ли си представа какво нещо изпускаш, а?
— Да бе, Дъги — възкликваше друг, — що не опиташ? Зарежи ги тия! Млесни една целувчица на някое курве!
Баща ми седеше и си траеше. Това беше игра и той трябваше да търпи, ала тънките му устни не показваха, че му е приятно.
Франсис Фрелах, известен също като Франки Муфтата, и той тегли силен шут по топката:
— Миналата седмица ми падна една вдовичка със страхотен език — заразказва ни той. — Мушкаше ми го тоя език и в ушите, и в устата, чак гърлото ми облиза. Ако й бях дал, щеше да ми изсмуче ноздрите.
Като виждаха изписаното върху лицето на баща ми отвращение, те започваха да се смеят като момченца от църковен хор, пронизително и пискливо, ирландски тенори, които бъзикаха Дъги Мадън на слабото му място.
Той изтърпя всичко. Когато свършиха, поклати глава. Не обичаше да бъде занасян, когато аз съм там — това беше мерилото за падението му — и затова им рече:
— Смятам, че вие всичките сте едни лайнари. Никой от вас не е шибал поне от десет години. — Когато те се развикаха, доволни, че са го ядосали, той вдигна длан. — Ще ви обясня колко е полезно да се усъмнявате — каза той. — Да речем, че познавате едно-две момичета. И че те обичат да се целуват. Може дори и да ви го духат. Добре. Знае се, че тия работи стават. Само че се запитайте: курвето сега на мен ми обръща внимание, ама снощи чий парцал е барала? И къде й е била устата тогава? Запитайте се това, педеруги такива. Щото щом тя може да се целува с вас, значи може да яде и кучешки говна.
Тази реч прати старата му тайфа на небето.
— Ох, кой ли я целува сега! — мучаха те в ухото на Дъги.
Той не се усмихваше. Знаеше, че е прав. Такава беше логиката му. Аз я познавах. Бях израснал с нея.
