По-късно обаче разговарях с катерачи на скали и един-двама дори дойдоха с мен да погледнат колоната, а когато ги питах дали могат да се справят с парапета, отговаряха: „Фасулска работа!“ и го казваха сериозно. Един дори обясни каква техника би използвал, макар че аз почти не го разбрах. Аз самият не бях катерач на скали. Онази нощ беше единственият час в живота ми, който прекарах върху зида, на почти шестдесет метра от земята, но всичко свърши така нещастно, че повече никога не ми стискаше пак да опитам.
Защото се задръстих, както се казва, при парапета. Изглежда е трябвало да се доверя на опорите си и да се наведа назад, докато бъда в състояние да се заловя с ръка за парапета — издатината беше съвсем малка! — но не можах да преценя как да се прехвърля през него, а вместо това се прилепих към свода, точно под издатината, като долепих гръб в едната подпорна колона, а стъпалата си притиснах към другата колона и останах така, напъхал тяло в плиткия свод под парапета, докато силите ми не започнаха да се изчерпват, и след малко си дадох сметка, че ще падна. Нека да спомена, че ми се струваше невъзможно — предвид положението, в което се намирах — да се спусна надолу и бях прав. По-лесно е, както ми обясниха по-късно, да се изкатериш по една стена, отколкото да слезеш, ако нямаш въже. Стърчах си там, притисках се плътно, докато всичкото ми мъжество, събрано от алкохола, който бях изпил, не започна да се изпарява. Изтрезнях и изпитах такъв страх, че започнах да викам, и много скоро, мисля, и да надавам писъци, а за да приключа най-кратко с този спомен, нека кажа, че бях спасен от доброволческата пожарна команда посред нощ, от един едър риболовец в боцманска „люлка“ (не друг, а сам Варела), който беше спуснат с въже от балкона горе (те се бяха покатерили по стълбището вътре в колоната) и накрая успя да ме сграбчи, след което двамата бяхме изтеглени нагоре; аз обаче междувременно се бях наежил като котка, която шест дена е стояла в клопка на някое дърво — бях усетил мириса на собствената си смърт — и после ми казаха, че съм блъскал Варела и дори съм се опитал да го ухапя, когато ме доближил. Подозирам, че е вярно, защото на сутринта имах огромна буца отстрани на главата си, където той ме беше фраснал в зида, за да обуздае донякъде буйството ми.
Да, а освен това същата тази сутрин аз се бях приготвил да взема автобуса, бях си стегнал куфара и имах намерение да напусна Провинстаун завинаги, но неколцина приятели се отбиха и отношението им към мен беше като към истински храбрец. Види се, никой не ме смяташе за глупак. И затова аз останах и си дадох сметка защо Провинстаун е подходящо местенце за мен — никой никога не си и помисли, че съм извършил нещо налудничаво или дори кой знае колко необичайно. Ние всички си имаме своите чудатости, които вадим на показ, и това беше всичко. Всеки да го прави както може.
