Той погледна към телефона и мислено му заповяда да иззвъни. Апаратът не се подчини. Таунсенд не направи опит да прегледа купчината писма, които Хедър му бе оставила за подпис. Мислите му бяха прекъснати, когато вратата се отвори и секретарката влезе и му подаде един лист: списък с имена в азбучен ред.
— Реших, че може би ще ви бъде полезен — каза Хедър. Работеше при него от трийсет и пет години и знаеше, че е последният човек на земята, който просто ще седи със скръстени ръце и ще чака.
Таунсенд необичайно бавно прокара показалец по списъка. Нито едно от имената не му говореше нищо. Бяха отбелязани със звездички, което означаваше, че в миналото са работили в „Глобал Корпорейшън“. В момента имаше трийсет и седем хиляди служители, трийсет и шест хиляди от които не познаваше. Но трима от списъка в момента работеха в „Кливланд Сентинъл“, вестник, за който никога не беше чувал.
— Кой притежава „Сентинъл“? — попита той с надеждата, че може би ще успее да окаже известен натиск върху собственика.
— Ричард Армстронг — безизразно отвърна Хедър.
— Повече не ми е нужно.
— Всъщност вие не притежавате нито един вестник в радиус от сто и петдесет километра от Кливланд — продължи секретарката. — Само една радиостанция на юг от града, по която предават кънтри.
В този момент Таунсенд с радост би разменил „Ню Йорк Стар“ за „Кливланд Сентинъл“. Отново погледна трите отбелязани със звездички имена, но те продължаваха да не му говорят нищо. Той вдигна очи към Хедър.
— Барбара Бенет определено не става — отвърна тя. — Редактор в отдел „Мода“ в „Сентинъл“. Уволнили я от местния й сиатълски вестник няколко дни след като го купихте. Съдила вестника за незаконно уволнение и заявила, че заместничката й била любовница на главния редактор. Накрая се наложило да сключим извънсъдебно споразумение. По време на предварителните изслушвания ви описала като „нищо повече от амбулантен продавач на порнография, който се интересува единствено от последния ред“. Вие сте наредили никога повече да не бъде назначавана във ваш вестник.
Таунсенд знаеше, че точно този списък навярно включва имена на хиляди хора, всеки от които с огромно удоволствие би потопил перото си в кръв, докато съчинява некролога му за утрешните издания.
— Ами Марк Кендъл? — попита той.
— Главен криминален репортер — каза Хедър. — Няколко месеца работил в „Ню Йорк Стар“, но няма данни някога да сте се засичали.
Очите на Таунсенд се спряха върху поредното непознато име и той зачака секретарката да му изложи подробностите. Знаеше, че Хедър пази най-доброто за накрая: дори тя обичаше да има известна власт над него.
