— Какво да правя с президента? — повтори Хедър.
Таунсенд се върна в реалния свят.
— Кой президент?
— На Съединените щати.
— Почакай да се обади пак — отвърна той. — Дотогава може да се е поуспокоил. Междувременно ще си поговоря с редактора на „Стар“.
— Ами госпожа Тачър?
— Прати й голям букет цветя и картичка с надпис: „Ние ще превърнем Вашите мемоари в бестселър от Москва до Ню Йорк“.
— Да прибавя ли и „Лондон“?
— Не, тя знае, че ще е номер едно в Лондон.
— Ами Гари Дийкинс?
— Позвъни на архиепископа и му кажи, че ще построя новия покрив, от който отчаяно се нуждае неговата катедрала. Изчакай един месец, после му прати чек за десет хиляди долара.
Хедър кимна, затвори бележника си и попита:
— Да ви свързвам ли?
— Само с Остин Пиърсън. — Той замълча за миг. — Свържи ме веднага щом се обади.
Таунсенд завъртя стола си и се загледа през прозореца. Помъчи се да си спомни телефонния разговор, който бе провел с финансовата си съветничка в частния си самолет на връщане от Хонолулу.
— Току-що излизам от срещата с Пиърсън — каза му тя. — Продължи цял час, но когато го оставих, все още не беше взел решение.
— Още не е взел решение ли?
— Не. Първо трябвало да се консултира с финансовата комисия на банката.
— Но след като всички други банки се съгласиха, Пиърсън определено не може…
— Може, разбира се. Спомнете си, че той е президент на малка банка в Охайо. Не е заинтересован от онова, с което са се съгласили други банки. И след лошата информация за вас във вестниците от последните няколко седмици в момента той се интересува от едно-единствено нещо.
— И какво е то? — попита Таунсенд.
— Да се подсигури.
— Но нима не разбира, че ако не приеме плана, ще се откажат и всички останали банки?
— Да, разбира го, но когато му го заявих, той сви рамене и отвърна: „В такъв случай просто ще трябва да рискувам заедно с всички тях“.
Таунсенд понечи да изругае.
— Но все пак ми обеща нещо — прибави Елизабет.
— Какво?
— Че ще позвъни веднага, щом комисията вземе решение.
— Адски великодушно. И какво да направя, ако не се окаже благоприятно?
— Да дадете изявление за пресата, както се договорихме — каза тя.
На Таунсенд му се пригади.
— Нищо друго ли не ми остава?
— Нищо — твърдо отвърна госпожа Бересфорд. — Просто чакайте Пиърсън да ви позвъни. Ако искам да хвана следващия полет за Ню Йорк, трябва да побързам. Към обяд би трябвало да съм при вас. — Връзката прекъсна.
Като продължаваше да мисли за думите й, Таунсенд се изправи и се заразхожда из стаята. Спря, за да погледне възела на вратовръзката си в огледалото над камината — след полета нямаше време да се преоблече и си личеше. За пръв път осъзна, че изглежда по-възрастен от своите шейсет и три години. Но след онова, на което го подлагаше Елизабет от месец и половина, нямаше защо да се изненадва. Ех, ако беше потърсил съветите й малко по-рано, навярно сега нямаше дотолкова да зависи от обаждането на президента на малка банка в Охайо.
