— Малкълм Маккрийди. Редактор в отдел „Анализи“ в „Сентинъл“. Работил е в „Мелбърн Куриер“ между седемдесет и девета и осемдесет и четвърта. По онова време постоянно повтарял на всички във вестника, че двамата с него сте стари приятели. Уволнили го за периодични закъснения с материалите. Изглежда, малцовото уиски привличало вниманието му още след сутрешната оперативка. Въпреки твърденията му, не успях да открия доказателства, че го познавате.
Таунсенд се удиви колко много информация е събрала за толкова кратко време Хедър. Но реши, че след като десетилетия наред е работила при него, има почти също толкова много връзки, колкото и самият той.
— Маккрийди се е женил два пъти — продължи секретарката. — В момента е разведен. От първия брак има две деца, Джил, която е на двайсет и седем, и Алън, на двайсет и четири. Алън работи в компанията — в „Далас Комит“.
— Това е — каза Таунсенд. — Маккрийди е нашият човек. Предстои му да се чуе с отдавна забравен приятел.
Хедър се усмихна.
— Веднага ще го потърся. Да се надяваме, че е трезвен.
Той кимна и секретарката се върна в кабинета си. Собственикът на двеста двадесет и седем издания с над един милиард читатели по целия свят зачака да го свържат със скромен редактор в провинциален вестник в Охайо, който получаваше по-малко от трийсет и пет хиляди долара годишно.
Таунсенд се изправи и се заразхожда из стаята, докато формулираше въпросите, които трябваше да зададе на Маккрийди. Погледът му се плъзгаше по поставените в рамки най-сензационни броеве от негови вестници по стените.
„Ню Йорк Стар“, 23 ноември 1963 г.: „Кенеди убит в Далас“.
„Континент“, 30 юли 1981 г.: „Завинаги щастливи“, над снимка на Чарлз и Даяна в деня на венчавката им.
„Глоуб“, 17 май 191 г.: „Ричард Брансън ме дефлорира, твърди девственица“.
С радост би платил половин милион долара, за да е в състояние да прочете заглавията на утрешните вестници.
Телефонът на бюрото му рязко иззвъня. Таунсенд бързо се върна на стола си и вдигна слушалката.
— Малкълм Маккрийди на първа линия — съобщи Хедър и го свърза.
— Ти ли си, Малкълм? — веднага щом чу изщракването, попита той.
— Естествено, господин Таунсенд — разнесе се изненадан глас с типично австралийски акцент.
— Мина много време, Малкълм. Всъщност адски много. Как си?
— Чудесно, Кийт. Направо чудесно — прозвуча по-уверен отговор.
— Как са децата? — попита Таунсенд, загледан в листа, който му беше дала Хедър. — Джил и Алън, нали? Всъщност Алън не работи ли в компанията?
