Ситизън
5 ноември 1991
Таунсенд пред фалит
— Някакви съобщения? — лаконично попита Кийт Таунсенд, докато минаваше покрай бюрото на секретарката си, за да влезе в своя кабинет.
— Точно преди да се качите на самолета от Кемп Дейвид ви търси президентът — отвърна Хедър.
— Кой от вестниците ми го е ядосал този път? — рече Таунсенд, докато сядаше.
— „Ню Йорк Стар“. Чул слух, че на първа страница в утрешното издание сте щели да отпечатате информация за банковите му сметки — каза секретарката.
— По-вероятно е на утрешните първи страници да се появи информация за моите банкови сметки — рече той. Австралийският му акцент се долавяше по-ясно от обикновено. — Нещо друго?
— Маргарет Тачър прати факс от Лондон. Съгласна е с условията ви за договор за две книги, въпреки че Армстронг й дава повече.
— Да се надяваме, че когато реша да напиша мемоарите си, някой ще предложи и на мен шест милиона долара.
Хедър му отправи бледа усмивка.
— Кой друг?
— Гари Дийкинс получил нова призовка.
— Този път за какво?
— Обвинил в изнасилване архиепископа на Брисбейн4 на първа страница на вчерашния „Трут“5.
— Истината, цялата истина и само истината — усмихна се Таунсенд. — Стига вестниците да се продават.
— За съжаление се оказва, че въпросната жена е известна проповедничка, дългогодишна приятелка на семейството на архиепископа.
Таунсенд се отпусна на стола си и продължи да слуша безбройните проблеми, с които се сблъскваха други хора по целия свят: обичайните жалби на политици, бизнесмени и така наречени медийни звезди, които очакваха от него незабавно да се намеси, за да спаси скъпоценните им кариери. По това време на следващия ден повечето щяха да са се успокоили и на тяхно място щяха да се появят десетина други, също толкова разгневени и също толкова претенциозни. Знаеше, че всички само ще се зарадват, ако научат, че всъщност е на ръба собствената му кариера — и то само защото президентът на една малка банка в Кливланд е поискал до края на работния ден да бъде изплатен заем от 50 милиона долара.
Докато Хедър продължаваше да изрежда списъка от съобщения — повечето от хора, чиито имена не му говореха нищо — мислите му се върнаха към речта, която беше произнесъл предишната вечер. Хиляда от висшите му служители от целия свят се бяха събрали на тридневна конференция в Хонолулу. В заключителното си обръщение той им каза, че „Глобал Корпорейшън“ не би могла да е в по-добра форма, за да посрещне предизвикателствата на новата медийна революция. Завърши с думите: „Ние сме единствената компания, способна да поведе този бранш в двайсет и първия век“. Всички се бяха изправили и го аплодираха в продължение на минути. Докато гледаше надолу към уверените лица на публиката, той се чудеше колко от тях подозират, че всъщност „Глобал“ е само на няколко часа от банкрута.
