Когато отвори вратата на каютата си, на нощното шкафче го посрещна нова купчина факсове. Той ги взе, все още с надеждата, че отнякъде ще му хвърлят спасителен пояс. Първият факс беше от Питър Уейкъм, заместник-председател на директорския борд на „Армстронг Комюникейшънс“, който въпреки късния час очевидно все още се намираше в лондонския си офис. „Моля, незабавно телефонирай“ — гласеше съобщението. Вторият идваше от Ню Йорк. Акциите на компанията спаднали още повече и неговите банкери „неохотно намерили за необходимо“ да извадят собствения си дял на борсата. Третият беше от Жак Лакроа, който потвърждаваше, че банката не е получила петдесетте милиона до края на работния ден и че нямали друг избор, освен да…
В Ню Йорк беше пет и дванайсет минути, в Лондон десет и дванайсет, в Женева — единайсет и дванайсет. До девет часа на следващата сутрин нямаше да е в състояние да контролира заглавията в собствените си вестници, още по-малко във вестниците на Кийт Таунсенд.
Армстронг бавно се съблече и остави дрехите си да паднат на купчина на пода. После извади от бюфета бутилка бренди, наля си голяма чаша и се просна на огромното легло. Двигателите зареваха и яхтата започна да маневрира, за да напусне пристанището.
Времето течеше, но той не помръдваше, освен за да си долее чашата, докато малкият часовник до леглото не отмери четири часа. Армстронг се надигна, почака няколко секунди и спусна крака върху дебелия килим. Изправи се с олюляване и пресече тъмната каюта към банята. Когато стигна до отворената врата, свали от закачалката голям кремав халат, на джоба на който със златни букви бе отпечатано името на кораба. После се насочи обратно към изхода, предпазливо отвори вратата и излезе бос в слабо осветения коридор. Поколеба се, после заключи и прибра ключа в джоба си. Продължи нататък едва когато се увери, че не се чува нищо друго, освен познатото вибриране на двигателя.
Стигна до стълбището, водещо към палубата, и бавно се заизкачва по стъпалата, като здраво се държеше за въжетата от двете страни. Когато излезе навън, бързо се огледа.
Не се виждаше никой. Беше ясна нощ, която по нищо не се отличаваше от останалите по това време на годината.
Безшумно се промъкна напред и стигна над машинното отделение — най-шумната част от яхтата.
Почака за миг преди да развърже колана на халата си и да го остави да се свлече на палубата.
Гол в топлата нощ, Армстронг отправи поглед към черната вода и си помисли: „Нима в такъв момент целият ти живот не минава като на лента пред очите ти?“.
