— Ще обжалваме, разбира се.
— Щом казваш.
Патерсън постави ръка на рамото й:
— Можеш ли да минеш през кантората на Ричард днес следобед? Тери иска да обсъдим някои неща.
Ричард Ашър бе счетоводителят на Тери, а на Сам още не й се говореше за пари.
— Работата не може ли да изчака?
Зад гърба си чу смях, после глас със северноанглийски акцент:
— Добра работа, Франк.
Беше Дъг Симсън, инспекторът, който, след като й представи заповед за обиск, бе преровил заедно с още половин дузина униформени полицаи всяко кътче в жилището й. Симсън потупа Уелч по гърба:
— Видя ли му само изражението, когато съдията произнесе присъдата? Сякаш беше очаквал да го освободят с потупване по рамото.
Уелч не каза нищо, но се усмихна победоносно.
Прокурорът по делото мина покрай тях и вдигна палец на Уелч:
— Благодаря, Франк. Де да бяха всички случаи толкова ясни като тоя.
Уелч се усмихна още по-широко и отмина. Патерсън дръпна Сам настрани.
— Много е важно, Саманта. Иначе нямаше да те викам.
— Добре, добре. Както кажеш. Ще дойда. — Тя се огледа. — Има ли заден изход, Лорънс?
— За съжаление не. Поне не за външни лица.
— А за съпругите на осъдените?
Патерсън се усмихна тъжно и поклати глава.
Сам си пое дълбоко въздух и тръгна към изхода. Чу щракането на фотоапарати и глъчката на журналистите още преди да отвори тежката двойна врата. Репортерите се бяха скупчили около Уелч и Симсън; лицата на двамата полицаи бяха силно осветени от ярките прожектори.
Сам наведе глава, но без успех. Те я чакаха и като кучета при миризмата на прясно месо се нахвърлиха отгоре й с въпроси. Как се чувствала, какво смятала да прави, как съпругът й приел присъдата, наистина ли е излъгала?
Тя опита да си проправи път между тях.
— Моля ви, нямам какво да ви кажа — изкрещя. — Нищо.
Двама души й препречиха пътя. Мъж и жена. Сам вдигна очи. Бяха господин и госпожа Сноу, родителите на жертвата, облечени сякаш за църква. И двамата бяха около шейсетте, той носеше тъмен костюм и ослепително лъснати обувки, тя — синя рокля на цветя, тъмносиньо палто и шапка със същия цвят, в която бяха затъкнати две изкуствени маргаритки.
Сам опита да ги заобиколи, но госпожа Сноу застана на пътя й.
— Как можахте? — изсъска тя. — Заклехте се пред Господ, а излъгахте. Как можахте?
Сам поклати глава. Госпожа Сноу вдигна юмрук и Сам я погледна, без да мигне, в очакване на удара. Възрастната жена отпусна ръка и избухна в сълзи. Съпругът й я прегърна. Очите му бяха замъглени, сякаш не забелязваше нито Сам, нито постоянното проблясване на светкавици.
