Когато в залата настъпи тишина, съдията отново обърна презрителния си поглед към Сам:
— Надявам се полицията да обърне особено внимание на показанията, дадени от госпожа Грийн, и да реши дали да я подведе под съдебна отговорност за лъжесвидетелстване. Съпружеската вярност не е извинение за възпрепятстване на правосъдието.
Сам продължи да гледа съдията, знаеше, че няма какво да каже. Устата й беше пресъхнала, всяко преглъщане й причиняваше болка. След известно време, което й се стори цяла вечност, съдията се обърна отново към Тери:
— Терънс Уилям Грийн, обявявам ви за виновен за убийството на Престън Сноу. Жестоко, хладнокръвно убийство, за което не проявявате никакви признаци на разкаяние. Осъждам ви на доживотен затвор. Отведете го.
Двама яки полицаи застанаха от двете страни на Тери. Той изпрати въздушна целувка на Сам, намигна й, после заслиза по стълбите към килиите в дъното на съдебната зала.
— Вкъщи ли се прибираш, мамо? — попита Джейми.
Сам кимна и се изправи.
— Идваш ли?
Той погледна часовника си.
— Трябва да се връщам в Ексетър. Утре съм на изпит.
— Какво ще кажеш да се отбиеш на кафе, преди да тръгнеш?
Погледът на Джейми изведнъж стана загрижен.
— Добре ли си?
Сам се намръщи.
— Малко съм замаяна. Но мисля, че все пак ми е рано за инфаркт.
Джейми кимна.
— Знам как се чувстваш. Бях се подготвил за най-лошото, но до живот… Някак си не мога да си представя татко да лежи в затвора до края на живота си, а ти?
— Ще свикнем, Джейми. Той също. — Тя го прегърна. — Благодаря, че дойде.
— Не бях сигурен, че татко искаше да дойда.
— Разбира се, че е искал. Не говори глупости.
Джейми кимна към вратата:
— Ще те изпратя.
— Не! — сряза го тя. — Последното, което ти трябва, е да те снимат с мен. Досега мина между капките, не е нужно да те изтипосват на първа страница до мен. Бъдещ юрист — на делото за убийство срещу известен наркобарон. Няма да ти се отрази особено добре на кариерата.
— Не се срамувам от татко.
— Знам. И аз не се срамувам от него. Няма нужда обаче да усложняваме допълнително нещата. Постарай се да се измъкнеш незабелязано. Те дебнат мен. Ще се видим в кафенето, където седнахме миналия път, става ли?
— Добре, мамо.
Джейми я целуна по бузата и излезе.
Сам се забави, за да му даде време да излезе от сградата. Страшно й се пушеше, но в съда беше забранено.
Патерсън се приближи с купчина папки в ръце.
— Саманта, сега загубихме, но ще продължаваме да се борим.
— Не се предаваме, а, Лорънс?
