Триша се озъби:
— Курва!
Сам се сепна, сякаш са й ударили шамар.
— Триш, имам работа.
Триша й обърна гръб и отново започна да реши косата си.
— Триш… — опита да я умилостиви Сам, но тя продължи да съзерцава огледалото. Сам погледна часовника, вече закъсняваше. — Виж, напоследък получавам някакви заплахи по телефона. Ако се звъни…
— Какво, вече и по телефона ли не мога да говоря?
— Просто исках да ти кажа, ако някой ти досажда, да оставиш телефона отворен.
— Не съм малка, мамо.
— Знам. Ако имаш нужда от нещо, отвън седи един човек с кола. Има мобифон, оставила съм ти номера при телефонния секретар. Разбра ли?
Сам не харесваше идеята да оставя дъщеря си сама. Беше предложила да извика жена, но Триша отказа категорично. Съгласиха се на компромис — един колега на Макинли от „Лапландия“ да седи навън и да държи къщата под око.
— Ставаш по-лоша от татко — упрекна я Триша.
— Не е вярно. Просто баща ти има доста врагове, много хора му имат зъб.
Сам постави ръка на рамото й, но Триша се дръпна.
— Има ли пистолет?
— Кой?
— Онзи пред къщата.
— Разбира се, че не — излъга Сам; погледна часовника си. — Съжалявам, слънчице, трябва да вървя. Умната.
Тя стана, целуна Триша по главата, излезе и затвори внимателно вратата след себе си.
Макинли я чакаше със запален двигател.
— Всичко наред ли е, госпожо Грийн?
— Да, Анди.
Сам носеше тъмносиньо яке с подплата, което си беше купила за една ваканция с Тери на ски в Австрия. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност.
— Настанете се удобно, доста път ни чака.
Макинли кимна за поздрав на един мъж, седнал в някакъв джип на близкия ъгъл. Другият му отвърна също с кимване.
Пътят наистина беше дълъг. Тръгнаха на север и макар че се движеха по магистрала, Макинли спазваше всички ограничения. Последното, което им трябваше сега, бе фиш за глоба, писмено свидетелство за пътуването им.
Продължиха така до Нюкасъл, после завиха на изток към крайбрежието на Нортъмбърланд. Сам дремна на задната седалка, докато пътят не стана прекалено неравен. Фаровете на лексуса осветиха табелката за начало на някакво село. Олнмаут. Малко преди първите къщи Макинли зави наляво и Сам забеляза набраздената повърхност на океана в далечината.
— Малко остана, госпожо Грийн.
Сам погледна през прозореца. Луната представляваше съвсем тънък сърп, хвърляше светлина само колкото да обагри гребените на вълните в сребристо.
— Анди. Планът се променя.
— Какво има, госпожо Грийн?
— Нищо. Просто не искам да съм на брега, когато извадят стоката.
