— Триша, искаш ли да ядеш?
— Не, благодаря.
Гласът на момичето звучеше равномерно и безизразно, сякаш е генериран компютърно. Сам знаеше, че така дъщеря й я наказва. Знаеше също, че единственият начин да се справи с нея е, като се прави, че не й обръща внимание.
— Сигурна ли си? Ще варя спагети.
— Хапнах след училище.
— Добре. Лека нощ тогава.
— Лека нощ.
Сам се подвоуми. От една страна, й се искаше да отвори вратата, да успокои дъщеря си, да поговорят за онова, което я тревожи. От друга обаче, знаеше, че няма смисъл. Триша щеше да се затвори още по-дълбоко в черупката си. Освен това Сам знаеше вече какво я тревожи — баща й бе осъден на доживотен затвор за убийство — и нямаше как да облекчи болката й.
Тя слезе на долния етаж и запали цигара. Беше излъгала за спагетите. Изобщо не беше гладна и имаше чувство, че никога повече няма да й дойде апетит. Навън започваше да се здрачава и лястовичките правеха последни полети на лов за насекоми.
Сам вдиша дълбоко дима, запита се как ли се чувства в момента Тери. От два месеца лежеше в ареста, но едно е да си арестант, друго — да излежаваш първия си ден от доживотна присъда. Как щеше да свикне с мисълта, че го очакват толкова много дни и нощи зад решетките? Когато го освободят, щеше да е вече старец. С десет години по-стар от бащата на Сам, когато почина. А той почина от старост — нарушение на функциите на черния дроб и бъбреците и няколко инсулта. Никога не беше пушил, пиеше съвсем малко и водеше сравнително спокоен живот. Умря просто от старост. Сам потрепери при мисълта за онова, което й предстоеше. Което предстои на всички. Тя поне имаше избор как да изживее останалите мигове от живота си; не като него — всеки ден да изпълнява заповедите на други.
Телефонът иззвъня и тя подскочи. Вдигна.
— Ало?
Не очакваше никого, а на затворниците надали се разрешаваше да използват обществени телефони.
— Знам къде живееш, шибана кучко!
Сам зина от изненада.
— Моля?
— Казах, че знам къде живееш, кучко. Мъртва си. Ти си лъжлива курва и ще си го получиш.
Сам затвори телефона и вдиша нова порция дим от цигарата.
— Само това ми липсваше — промърмори.
На горния етаж Триша отвори вратата си.
— За мен ли беше? — извика.
Сам излезе в коридора:
— Не, слънчице. За мен.
Вратата на Триша се затръшна.
— Определено за мен беше — каза си на глас Сам и се върна в кухнята.
* * *
Тери лежеше по гръб и съзерцаваше леглото над главата си, окупирано от един сто и двайсет килограмов мъжага от Ливърпул на име Чарли Хойл, който излежаваше няколко години за нанасяне на тежки телесни повреди. Хойл бе влязъл в спор с двама запалянковци на „Евъртън“ на паркинга пред някаква кръчма и наложил аргументите си със силна прегръдка, довела до счупването на няколко ребра на единия му противник, и със сядане върху другия, при което далакът на човека се спукал. Съдията, който го бе изпратил в затвора, явно имаше чувство за хумор, защото определил тялото на Хойл като „опасно оръжие, което може да се използва по повече от един начин“. Дори Хойл се превивал от смях, когато го извеждали от съдебната зала. Беше добра компания, но Тери изпитваше голямо неудобство, когато трябваше да се притиска до стената всеки път, щом съкилийникът му реши да се поразтъпче.
