В мъчителни ридания, Джени започна да му обяснява преживяните от нея мъки и несъзнателно разкри подробностите по смъртта на нежеланото от нея дете. Той я слушаше с неподвижно лице, безмълвно. После тя изведнъж писна:
— Сърцето ми щеше да се скъса, ако не беше се върнал, Дейвид. Ох, толкова хубаво е! Ти не знаеш как… ох, миличък, ох, миличък… толкова месеци… нали разбираш, Дейвид, моля ти се… не, никак не съм виновна. Нямам сили да понасям мъката си, толкова страдах! — Джени преглътна с усилие. — Но сега е добре, щом ти се върна… храброто ми мъжленце се върна от войната. Ох, не можех да спя, не можех да ям…
Дейвид я утеши, доколкото можа. После както тя ридаеше на кушетката, както описваше мъките си, страданията си по смъртта на Роберт, с какво мъчително нетърпение очаквала завръщането на Дейвид… по едно време една възглавница се плъзна по пода и разкри една голяма кутия с шоколад, наполовина изпразнена и едно илюстровано списание с леко съдържание. Без да прекъсва да я успокоява, той полека постави възглавницата на мястото й.
Тя най-после вдигна глава и се усмихна през сълзи.
— Ти се радваш, че се върна, нали? Кажи, че се радваш, Дейвид?
— Да, чудесно е да се върне човек, Джени. — Той се спря. — Войната се свърши, ние ще се заловим сега веднага за работа, ще започнем отново. Хари Нъджент ми даде писмо до Хедън, от бюрото на Миньорската федерация в Тайнкасъл. Там почти сигурно ще има за мене работа. — В равнодушния му досега глас прозвуча пламенно нетърпение. — Там ще бъде най-сетне. То ще бъде най-после истинска работа.
— Но, Дейвид…
— О, знам, парите ще бъдат малко — прекъсна я той. — Две лири на седмица, ако имам щастие. Но те ще ни стигат да свързваме двата края. Ти ще тръгнеш утре за Слискейл, мила Джени, ще подредиш къщата, пък аз през това време ще уредя работата с Хедън.
— Но, Дейвид — обади се тя пак отчаяно. — Две лири седмично, а пък аз… аз печелих по четири.
Той я изгледа продължително.
— Парите нямат никакво значение, Джени. Аз не съм гладен за пари. Този път борбата е безпощадна…
— Но аз няма да мога… — замоли се тя и заигра по стар навик с краищата на неговото палто. — Но може ли да остана още известно време на работа, Дейвид. Толкова хубави пари изкарвам?
Устните на мъжа се свиха, веждите му се смръщиха:
— Джени, мила — каза той тихо, — ние трябва да се разберем веднъж завинаги…
— О, нали се разбираме, Дейвид — прошепна тя. Гласът й внезапно отслабна; тя отново притисна лицето си в неговото палто. — Ти нали знаеш колко много те обичам!
