Бебчето бе кръстено на името на баща му, убит в катастрофата в мина „Нептун“.
Само едно лице го приветства на перона — Сали, по-малката сестра на Джени. Той си я спомняше като ученичка. Сега имаше вид на израснала, но странно разстроена млада жена.
— Здравей, Сали! Къде е цялото семейство? — усмихна се Дейвид.
Под влиянието на неговото сърдечно приветствие и тя се усмихна, но с голямо усилие. Сали каза:
— Исках да говоря с тебе, Дейвид.
— Добре, добре, но не може ли да говорим като стигнем у вас?
— Не е удобно — промълви тя.
— Каквото и да е, сигурно търпи отлагане, нали? — каза Дейвид, все още щастлив. — Знаеш ли, цели девет месеца минаха от последния ми отпуск? Умирам да видя Джени и бебчето. Как е малкият… Роберт, момчето ми?
Сали отново вдигна очи, черните си очи, с внезапна решителност.
— Дейвид, Джени съвсем не беше виновна.
— Какво?…
— Причината не е защото тя работеше във военната работилница или нещо подобно. — Тя се спря. — Ти знаеш, бебето въобще не беше твърде силно. Дейвид, искам да разбереш, че грешката не е в Джени.
Той не можа да каже нито дума. Разбра, че макар да бе очаквал с такова нетърпение да види малкият Роберт, няма вече да го види.
Когато тя му заразправя с глух глас как е станало — Роберт заболял през август от възпаление на червата, само два дни лежал, Джени просто не смеела да му съобщи… той я изслуша безмълвно, само стискаше зъби.
— Няма да й се караш, нали? — замисли се тя. — Джени ме помоли…
— Не, нищо няма да й кажа. — Те излязоха от гарата и тръгнаха по Скотсууд Род. Пред №117 Сали се спря.
— Няма да вляза сега, Дейвид. Имам друга работа.
Дейвид си наложи едно по-малко мрачно изражение на лицето и влезе вкъщи.
Джени беше сама в дневната, сгушена върху старата кушетка, по чорапи; съвършено отчаяна, тя машинално милваше пръстите на краката си, обути в копринени чорапи. Тази тъй позната гледка засегна мили спомени в душата на Дейвид. Още на вратата той извика:
— Джени!
Тя погледна нагоре с отворена уста и миг след това протегна към него развълнувана и двете си ръце.
— О, Дейвид — извика тя. — Най-сетне!
Дейвид бавно отиде при нея. С трескаво движение, сякаш в припадък, Джени го прегърна с две ръце, зарови лице в неговото палто и се разрида.
— Не ме гледай тъй, Дейвид, ох, не ми се сърди, Дейвид, миличък. Нищо не можех да направя, действително нищо не можех да направя. То си припкаше из къщи, горкото ми пиленце; аз отивах на работа, не ми мина през ум да повикам доктор, сетне сладичкото му личице изведнъж повехна, не можеше вече да ме познава и тогава… ох, Дейвид, колко страдах, когато ангелите го взеха, ох, мили, ох, мили ми Дейвид…
