Артур не се мръдна от мястото си.
— Тогава иди на твоето събрание. Обаче аз знам, че ти си убил тия хора. И аз ще се погрижа те да получат справедливост.
С все същия си задъхан, смутен глас, Барас продължи:
— Аз имам да плащам надници. Аз съм длъжен да разработя мината. Аз трябва да поемам рискове също като тях. Всички сме хора. Всички правим грешки. Аз действах за добро. Всичко е вече окончателно свършено. Те не могат да подновят анкетата. Сега трябва да обядвам и да отида на събрание в два часа.
На Артур му стана отвратително. Този човек е неговият баща, той го бе обичал. Гласът му тоя път прозвуча съвършено безличен и безчувствен:
— В такъв случай аз ще предам плана, където трябва. Ти не можеш да имаш нищо против.
Барас стисна челото си с две ръце, като че ли искаше да спре биенето на кръвта си.
— Аз не мога да разбера какви ми ги приказваш — изпъшка той с пълна непоследователност. — Ти забравяш, че имам събрание. Важно събрание. Трябва да се измия, да обядвам. В два часа… — Той загледа Артур с изумен детински поглед и се изкачи с няколко бързи стъпки по стълбите.
* * *
Артур остана прав в хола, с мрачно лице и набръчкано чело. Чувстваше се унил, отчаян. Беше дошъл готов за борба, за отчаяна борба, да се прояви, да иска правда. А то никакво сражение, никаква борба, никаква правда. Сега вече никога няма да има правда. Той няма да изпрати плановете. Твърде жалка е тая останка от някогашния мъж, от неговия баща. Притиснат в перилата, той се чувстваше смазан от лицемерието и безпощадността на живота. Артур въздъхна дълбоко… въздишка, изтръгната из дълбочините на душата му.
Горе се чуваха стъпките на баща му — бързи и нервни движения, тежки стъпки. Чу се шум от разливане на вода. После, когато се накани да излезе, Артур чу тъп шум от тежко падане.
Артур се обърна и се заослушва. Никакъв друг звук, пълна тишина. Той изтича на горния етаж; и леля Кари също се бе затичала. Изтичаха до вратата на банята, заблъскаха по нея. Никакъв отговор. Леля Кари нададе страшен писък, сетне Артур се засили, тръшна се с всички сили във вратата и я изкърти.
Ричард Барас лежеше на пода. Лицето му беше покрито със сапунена пяна; ръката му все още стискаше сапунчето за бръснене. Той беше в съзнание, дишаше дълбоко. Сърдечен удар.
Глава двадесет и четвърта
В събота, 17 декември, шест часа вечерта, славният мир отбеляза края на войната и върна Дейвид отново в родния му град. В същия миг, когато влакът навлезе в централната гара на Тайнкасъл, Дейвид скочи на перона, развълнуван от очакването да види Джени и техния син — Роберт.
