Джо погали нежно снаряда с ръка.
— Същинска красавица, нали? Кръстих го Кети.
Мистър Стенли не можа да мине покрай снаряда. Той втренчи очи в него. Точно такъв беше снарядът, който го бе заровил на фронта. Стенли се изплаши и затрепери пред тоя снаряд.
— Искам да си отида вкъщи. — Гласът му стана много особен. Стенли започна да се дърпа изплашено назад.
„Боже мой — помисли Джо, — ето, пак го хвана.“ Той улови Стенли за ръката и се опита да го преведе покрай снаряда, обаче Стенли не можа да мине покрай снаряда. Кожата по челото му започна да се гърчи, в неговите очи изведнъж се появи всичкият страх, потискан досега. Той се задъха:
— Остави ме да си вървя. Искам да се върна вкъщи.
— Няма нищо, мистър Стенли — каза Джо. — Бъдете спокоен, нищо няма. Снарядът няма да ви ухапе, той даже не е напълнен. Бъдете разумни, Стенли.
Обаче Стенли не можеше да бъде разумен. Всичкият бляскав разум на Стенли беше прогонен от него от един такъв снаряд във Франция. Цялото лице на Стенли започна да се гърчи, да се гърчи бързо; страхът в очите му представляваше страшна гледка.
— Трябва да се връщам вкъщи. — Стенли вече почти нямаше сили да издума тия думи. Под привидната мъртвешка маска на лицето му се четяха невероятни душевни терзания и възбуда. — Аз бях заровен от един снаряд. После лежах в една болница!
На 24 април 1918 година наказанието на Артур изтече, и в 9 часа сутринта на тая дата, облечен пак в своите собствени дрехи, той излезе от затвора.
На последната трамвайна спирка Артур взе трамвая за Тайнкасъл и в трамвая се замисли, с поглед забит в пода. Докато се намираше в затвора, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за външния свят. Сега, на свобода, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за затвора. Сбогуването с директора и със свещеника на затвора все още кънтеше в ушите му: „Вярвам, че това ви е направило мъж“.
В Тайнкасъл Артур се разходи безцелно — без да намери сили да позвъни на пътната врата на Тод, без да смее да вземе влака за Слискейл и да се завърне у дома.
Към три часа следобед неговата слабост отново го обзе и той се принуди да седне. Артур се запъти към Таун Мур, в края на Колидж Роу и се отправи към една от пейките под липите. Когато прекосяваше улицата и едва влачеше краката си, Артур насмалко щеше да се сблъска в Лаура Милингтън.
— О, Артур! — викна тя изумена от изненада.
Неговите очи останаха наведени надолу.
— Да, аз съм — прошепна той с мъка.
