Тя го загледа изпитателно. Изражението на лицето й се измени, тя остана поразена от мъката, изписана по лицето му.
— Ходи ли да се видиш с баща ми?
Той поклати безмълвно глава, с очи, все още встрани. Неговото безнадеждно положение я прободе отново като с нож. Дълбоко трогната, тя се приближи до него и го хвана под ръка.
— Ти трябва да дойдеш у нас — каза тя. — Аз отивам там. Ти имаш вид на болен.
— Не — промълви той и се задърпа назад като дете, — те не ме искат.
— Не, не, ти трябва да дойдеш — настоя тя.
И също като дете той отстъпи и се остави тя да го поведе към къщи. Артур чувстваше с ужас в душата си, че всеки миг може да се разплаче.
Тя извади един ключ от чантата си, отключи вратата и те влязоха във вътрешната дневна стая, тъй добре известна на Артур. Когато видя обръснатата му глава, Лаура не можа да сдържи своя вик на съжаление. Тя го улови за раменете и го накара да седне на един стол до огъня. После, без да казва нищо на Мини, слугинята, тя сама донесе един поднос с чай и топли препечени хлебчета с масло. Лаура го следеше със загриженост, докато той изпи чая и изяде две от хлебчетата.
— Изяж ги всичките — каза тя нежно.
Той се подчини. Неговото вътрешно чувство му подсказа, че нито Хети, нито баща й са вкъщи. Той вдигна глава и за пръв път погледна Лаура в очите.
— Да не се е случило нещо, Лаура? Защо си сама тука? — запита той.
Тоя път дълбоко, болезнено чувство се показа в нейните очи.
— Нищо не се е случило. — Тя се наведе и разбърка огъня. — Тая седмица живея при баща си. Изнасяме багажа от къщата ни в Хилтоп.
— Изнасяте багажа ли?
Тя кимна, сетне добави тихо:
— Стенли отиде в Борнмаут, в един почивен дом. Ти сигурно не знаеш, че той бе заровен от един снаряд на фронта. Аз ще отида при него, когато си свърша тука работата.
Артур я погледна безнадеждно; неговият мозък отказа да работи. После, пред страха, че тя може сега да иска той да си отиде, Артур каза:
— Сега и без това съм дошъл, мисля… мисля, може да почакам да се видя с Хети.
— Хети я няма вече тука — каза Лаура.
— Как?
— Няма я — поклати тя глава. — Хети живее сега долу, във Фарнбър, знаеш ли… — Кратко мълчание. — Знаеш ли, Артур, там живее сега Дик Първс.
— Но как?… — Гласът му прегракна, нещо се скъса в сърцето му.
— Ти не знаеш — каза Лаура с все същия глух глас. — Тя се ожени за него през януари. — Лаура се загледа в друга посока, но сложи ръка върху неговото рамо. — Всичко стана много набързо, когато му дадоха орден за храброст.
