— Исках да изляза с Лаура. Тя ей сега ще дойде. — След кратко мълчание, тя се понамръщи. — Цял ден следобед съм скучала с богатата си женена сестра.
— Хайде да отидем в сладкарницата на Дилей, ще пием чай — предложи той ненадейно.
Тя плесна с ръце от радост при тази неочаквана покана.
— Чудесно, Артур, чудесно! Много мило от твоя страна, Артур. Много обичам да ходя в сладкарницата на Дилей.
— Какво искаш да кажеш? Ще ти бъде приятно да отидеш там с мене ли? — запита той със същата изкуствена самоувереност.
Едно предупредително закашляне накара и двамата да се обърнат. Лаура застана в стаята до тях и започна да си слага внимателно ръкавиците. Изведнъж милото изражение изчезна от лицето на Хети. Тя каза доста рязко:
— Колко ме стресна, Лаура! Трябваше да ни дадеш възможност да те чуем като идваш.
— Аз се изкашлях — каза Лаура сухо, — тъкмо се канех даже и да кихна.
— Хайде да тръгваме тогава — извика Хети глезено. — Няма да стоим цял ден тук. Артур ще ме заведе в сладкарницата на Дилей.
Заговориха за разни дребни неща, докато стигнаха до ъгъла на Грейнджър стрийт; там Лаура се сбогува добродушно с тях, за да отиде при своя шивач в определеното й време.
— Никога не мога да я разбера Лаура — каза Артур, когато тя се отдалечи надолу по улицата.
— Не се учудвам. — Хети си възвърна отново своя чистосърдечен смях. — Мога да ти разправя доста работи за нея, макар че всъщност за нищо на света няма да го направя. — Тя приключи разговора с едно потрепване на обидена целомъдреност. — Във всеки случай, радвам се, че не съм като нея. Тъй че да не приказваме повече за това.
* * *
Артур и Хети влязоха в сладкарницата и Хети, под влиянието на веселото настроение вътре в заведението, започна да става все по-жизнерадостна. Часът беше четири и половина, вътре беше пълно с посетители: Дилей беше на мода в Тайнкасъл. Зад едни палми свиреше оркестър. Разговор на приятни гласове ги посрещна, когато влязоха в залата Микадо, подредена в японски стил. Двамата седнаха на една бамбукова маса и Артур поръча чай.
— Чувствам се страшно щастлив днес следобед — каза Артур разпалено, докато наблюдаваше как Хети разрязва един еклер с кафе. — Не знам защо се чувствам тъй щастлив.
— Не знаеш ли?
— О, знам, знам.
И двамата се засмяха. Смехът на девойката разкри нейните мънички, равни зъбки и го изпълни с възхищение.
— И ти ли си щастлива, Хети?
— Да, разбира се.
Докосването на нейната ръка изпод масата накара сърцето му да затупти от щастие при мълчаливото обещание. Чувство на опиянение се разля по цялото му тяло, вяра изпълни сърцето му… вяра в себе си, в Хети, в бъдещето. Той достигна до критическата точка на своята смелост. Като събра сили, Артур издума набързо:
