— Ало, ало. — Той се ослуша за миг, сетне погледна към Барас. — Мистър Тод от Тайнкасъл. Два пъти ви търси вече тая сутрин.
Барас взе слушалката от Армстронг.
— Да, да, тука е Ричард Барас… Да, Тод, радвам се, че въпросът е уреден. — Той замлъкна, заслуша се, сетне каза с променен глас. — Не ставай глупав, Тод. Да, разбира се. Какво? Казах, разбира се.
Ново мълчание. Обичайните бръчки се появиха по челото на мистър Барас, признак на нетърпение.
— Казвам ти, да. — Гласът му прегракна. — Ама че глупости! Така мисля и аз. Не по телефона. Какво? Не виждам ни най-малка нужда за това. Да, ще бъда днес следобед в Тайнкасъл. Къде? Във вашата къща? Слушайте, ще доведа и Артур със себе си. Кажете на Хети да го чака.
* * *
За Ричард беше най-обикновено нещо да отиде при Тод, неговия минен инженер в Тайнкасъл, а може би и най-близък приятел. Но някак си Артур свърза това посещение с решението да се поднови работата в Скъпър Флятс.
Той подозираше смътно… не можеше да каже точно какво подозира. И когато в три часа следобед той мина по Колидж Роу заедно с баща си, до къщата на Тод, Артур изпита някакво чудновато, необяснимо чувство на очакване.
Барас позвъни и вратата почти незабавно се отвори. Тод лично им отвори… това беше негова отличителна черта; той никога не държеше на официалности… беше облечен с вехта роба, по чехли.
— Исках да говоря с теб, Ричард… — Тод отправи тия си думи към своите чехли и ги изрече с известно колебание.
— Така разбрах и аз.
— Смятах, че трябва да ти говоря. — Думите му прозвучаха почти като оправдание.
— Да, тъй е.
— Тогава — Тод се спря, — по-добре да минем във вътрешната стая. Артур, може би ще искаш да отидеш при Хети. Лаура дойде от Яроу днес след обяд. Сега са горе в приемната.
Артур мигновено се изчерви. Виждаше, че искат да се отърват от него, да го изпратят позорно при жените.
— Да, ще отида — каза той бързо и се усмихна пресилено.
Тод кимна:
— Знаеш пътя, нали, момчето ми?
Ричард Барас се обърна.
— Няма да се бавя — каза той нехайно. — Трябва да хванем влака в пет и десет. — Сетне той последва Тод във вътрешната стая.
Болезнена вълна на озлобление обзе Артур, когато изведнъж вдигна глава и видя Хети да слиза по стълбите.
— Артур! — извика Хети и забърза надолу по стъпалата. — Стори ми се, че чувам гласа ти. Защо не ми се обади?
Девойката дойде при него и му протегна ръка. Мигновено, като с магическа пръчка, неговото настроение се измени.
— Здравей, Хети! — каза той живо. Сетне, като забеляза, че тя е облечена за излизане, добави: — Виждам, че се готвиш да излизаш.
