— Недей, Джо, недей. Трябва да се държим прилично. — Тя продължаваше да повтаря тези думи, без да знае сама какво казва.
— Ах, Джени, ти трябва… Ти знаеш, че съм луд по тебе. Нали знаеш, че се обичаме!
Омаяна, но и изплашена… обземана ту от желание да се противи, ту да се отдаде… загубена сред страх, болка и едно съвършено ново за нея чувство, можа само толкова да прошепне:
— Но, Джо… боли, Джо…
Колкото се отнася до него, той разбра, че най-сетне ще я има; разбра с чувство на стихийно блаженство, че това е най-сетне Джени, истинската Джени…
Огънят беше на изгасване. Върху скарата не беше останала жар. Сега, след като всичко бе минало, и нейното хленчене отдавна се бе свършило, Джени прошепна:
— Прегърни ме по-силно, Джо… по-силно, Джо, мили Джо…
Джо се бе изтегнал в приемната на улица Скотсууд Род. Господи, каква скучна къща! Каква дупка! И като си помисли… като си помисли, че три години и повече се е завирал все тука! Близо четири години всъщност! Още ли ще кисне тука?
В леярницата на Милингтън през тия четири години той бе напреднал доста добре. Да, доста добре… обаче доста добре не е достатъчно добре за Джо Гаулън. Той сега не е вече ученик, а самостоятелен леяр и си изкарва своите три лири редовно всяка седмица; а това на двадесет и две годишна възраст е нещо. Но какво повече от това? Нищо, дявол да го вземе! Той все още е работник, живее под наем… все още забъркан с тая Джени…
Джо се размърда нетърпеливо. Джени беше най-неприятната точка, бодливия трън в сегашното му недоволство. Джени е влюбена в него, залепнала е за него, излага го навсякъде… Дявол да го вземе! Та той да не е женен за Джени!
Вратата се отвори и Джени влезе. Джо вдигна глава навъсено:
— Е, най-сетне си готова.
— Готова съм — призна тя весело. — Харесваш ли ми новата шапка? — запита тя и наклони глава към него глезено. — Много хубавичка е, нали, мистър?
Въпреки лошото си настроение, Джо се принуди да признае, че Джени е хубава. Новата шапка, носена от нея тъй предизвикателно, подчертаваше нейната бледа хубост. Вече не девствена, беше се разхубавила. Девойката бе вече близо до най-пълния си разцвет в своята женственост.
— Ставай тогава! — засмя се тя. — Недей ме кара да те чакам, иначе ще закъснеем.
— Аз да те карам да чакаш!? — викна той укоризнено.
— Искам да спечеля малко пари — каза тя поверително на Джо и потупа ръчната си чанта, когато наближиха до конните надбягвания в Госфорт парк.
— Не си само ти — отвърна Джо грубо.
