Климент стигна до поваления ствол, спря и се огледа. Клоните над главата му се поклащаха бавно на вятъра, птичките все така продължаваха да пеят, слънцето си пробиваше с мъка път между листата. Нищо не подсказваше, че наоколо се крият хора.
"Дали пък не е просто случайност?" – запита се писарят, но в следващия момент измежду дървета излетя дълга стрела с пачо перо и се заби между краката на коня му. Обученото животно само изпръхтя, но останалите зад него зацвилиха и започнаха да дърпат юздите си.
– Какво ще правим, господарю? – гласът на Корсис свистеше от напрежение – Няма как да ги атакуваме докато са скрити зад дърветата. Ще ни избият като пилци!
– Спокойно! Ако искаха да ни убиват, вече щяхме да сме мъртви! Може би ще се задоволят само с парите, не и с живота ни. Ще се опитам да преговарям. Отговорят ли ми, пришпори коня си, прескочи дървото и препусни с всичка сила към Плиска. Намери варнеха Самуил и се върнете колкото се може по-бързо!
– Господарю! Не мога да ви оставя!
– Няма друг начин! Ако успееш да се измъкнеш може и да се спасим. Ако не – писарят вдигна рамене – Внимавай, Корсис! Щом тръгнеш ще те обсипят със стрели. Ще се справиш ли?
Младежът тръсна ядно глава.
– Разбира се, че ще се справя, но предпочитам...
– В момента, в който отговорят! – прекъсна го Климент, смушка коня си, вдигна високо пръстена с печата на Борис и тръгна към поваленото дърво – Аз съм Климент, писар и княжески пратеник! – извика силно той – Който посяга на мен, посяга на владетеля! Ако ни причините зло, гневът на княза ще се стовари върху вас с цялата си сила!
– Борис е далеч! Какво го интересува... – отговори му глас, идващ между дърветата, но разбойникът не успя да довърши. Надавайки силен вик, Корсис смушка коня си и препусна напред. Животното му с лекота прескочи поваленото дърво и се понесе по пътя.
Някой стреснато извика и след конника полетя облак стрели.
Корсис се заклати, след което внезапно се свлече встрани.
Радостни възгласи ознаменуваха точните попадения на разбойниците, но секунда по-късно те бяха заменени с яростни ругатни. Излязъл от обсега на стрелите, младежът отново се появи върху гърба на коня. Корсис се бе промушил под корема на животното, криейки се от стрелите. Миг по-късно от него остана само гънка следа прах.
– Може да сме изпуснали един, но останалите сте ни в кърпа вързани! – извика ядно гласът от гората.
– Ти си разбойникът Батой, нали? – отговори Климент – Ако наистина не си толкова глупав, колкото казват хората, би трябвало да ни пуснеш да минем.
