Жълтата кутия - Николай Пенчев

На баща ми, който много ми помогна при писането на тази книга.

Седнал зад отрупаната с ястия маса, боритарканът[1] Гостун се огледа доволно. Предстоеше вечер, която щеше да промени живота му.

Голямата зала на двореца в Плиска бе само негова.

Преди месец и половина Борис тръгна срещу тези, които оспорваха властта му, не искаха да се покръстят и го наричаха "предател", отказал се от Бога на дедите си. Князът, каквато бе новата титла на владетеля, наказа с огън и меч противниците си и показа на цялата страна, кой е истинският ѝ господар, стискайки я с желязната си десница.

Докато Борис го нямаше, Гостун се разпореждаше в Плиска. Боритарканът за първи път почувства какво е да имаш истинска власт. Багаини[2], боили[3], водачи на гилдии, свещеници, земеделци и едри търговци се надпреварваха да му показват почитта си.

"Дано князът се забави колкото се може повече" – помисли си Гостун и с наслада отпи от златната си, обсипана с камъни, чаша.

Макар студът да се бе задържал и в началото на април, в тронната зала беше топло и приятно. В голямата камина лениво се виеха пламъци, по ъглите весело припукваха поръсени с билки мангали, закачени за позлатени скоби факли пламтяха по колоните. Масите бяха застлани с бели покривки от чист лен, отрупани с ястия, сервирани в златни и сребърни чинии. Облечени с бели ризи и със зачервени от бързане лица, слугите на двореца, ловко се провираха между гостите, носейки блюдо след блюдо. Най-голямото от тях – глиган, пълнен с ябълки, яребици и заек, бе поставено пред боритаркана. Дори готвачите бяха научили кой е господарят на града.

Гостун се размърда на стола си и се намести още по-удобно.

Тронната зала бе приютила елита на града.

Седнали на пейките около тежките дъбови маси тук бяха всички първенци, които не участваха в похода на княза. Смехът им кънтеше под дървения свод на позлатения таван, разговорите им се губеха между керамичните балюстри и се смесваха с тракането на ножовете и звънтенето на чашите.

Само тронът, с високата си облегалка и блестящи златни орнаменти, се издигаше самотен зад гърба на боритаркана, като обвинения към тези, които гуляят в отсъствието на истинския господар.

Гостун огледа още веднъж залата, но не откри отсъстващи.

Варнехът[4] Самуил, стегнат в кожен елек със сребърни нитове, си правеше компания с няколко боили от Великия съвет. По пръстите им проблясваха скъпоценни камъни, на гърдите им лежаха тежки златни огърлици най-фина изработка, под които проблясваха кръстове – знак, че са приели новата вяра. В центъра на разговора бе чигатът