– Докажи го, Кубрат! – извика един от тях и писарят разпозна в него войника, заложил за Бранко.
– Докажи го! Докажи го! – завикаха и останалите, предвкусвайки предстоящото зрелище.
Багаинът се огледа и повдигна рамена:
– Щом настоявате... – думите му се понесоха по вятъра – Понеже очевидно нямаме сокол или препускащ елен, ще ми трябва едно от онези там – той посочи едно от реещите се във въздуха хвърчила.
Само след минута войникът, който го пускаше, се приближи с играчката си.
– Свали го на земята! – нареди Кубрат. След като хвърчилото бе приземено, той внимателно нарисува върху пергамента две големи колкото монети точки. – Колко нависоко може да полети? – попита той.
– Въжето ми е някъде около 50-60 метра – отговори войникът.
– Развий го до край тогава! – заповяда багаинът и отстъпи назад.
Собственикът на хвърчилото не чака втора покана. Той се затича, леко го хвърли във въздуха и започна бавно да отпуска въжето, докато подето от вятъра, то се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Накрая хвърчилото изпъна въжето до край и остана да се полюшва на него високо, високо в небето – малка бяла точка, свързана с невидима нишка със земята.
– Никой не е в състояние да улучи подобно нещо! – каза писарят, докато останалите с интерес следяха какво прави Кубрат.
Без да показва никакви емоции, все едно е сам на поляната той се наведе и с бавни, отмерени движения взе две стрели от кочана си. Багаинът изглеждаше напълно вглъбен в това което прави, виковете и дюдюканията на войниците не му правеха впечатление. Кубрат бавно вдигна едната стрела, положи я върху лъка и го обтегна без видимо усилие. След това го вдигна към небето, задържа изпънатата до крайност тетива и стреля. Тялото му дори не потрепери, ръката му, държала до преди миг стрелата, леко се спусна покрай кръста му. Последва втори изстрел, изпълнен също толкова внимателно, съсредоточено и грациозно, но и напълно естествено, сякащ човек, лък и стрела бяха едно.
Накрая Кубрат си пое дъх, тръсна глава и тръгна към дрехите си.
– Уцели ли? Уцели ли? – възбудено викаха всички, докато войникът навиваше въжето, дърпайки хвърчилото си към земята.
– Напълно невъзможно! – отговори Бранко. – Видяхте ли го този самохвалко, дори не се прицели както трябва!
Думите му бяха заглушени от одобрителен рев, защото хвърчилото бе слязло достатъчно ниско, за да се видят двете забити в него стрели.
– Но как е възможно? – Климент не можеше да повярва на очите си. – Как е възможно да се стреля така?
