Вместо отговор, последваха нови викове. И двете стрели бяха пронизали тънкия пергамент точно в черните точки. Невярващ, Бранко приближи до сваленото хвърчило, подритна го с крак, след което бързо се отдалечи, последван от дюдюкането на останалите войници.
– Как уцели? Какво е това? – писарят не спираше да гледа ту падналото на земята хвърчило, ту багаина.
– Това – отговори му Кубрат докато пристягаше кожения си колан – е изкуството на стрелбата с лък.
– Чакай! Чакай! – Климент го хвана за ръката. – Къде се научи да стреляш така? Можеш ли да научиш и мен?
Багаинът го изгледа продължително.
– Не знам дали ще успея. Опитвам се да предам уменията си на по-младите, но те са прекалено нетърпеливи.
– Аз не съм! – увери го Климент. – Как изучи това изкуство?
– Не го изучих – въздъхна стрелецът. – Бързах да се похваля с постиженията си и не стигнах до края. А трябваше. Но бях млад и мислех, че няма по-важно нещо от това да уцелиш мишената. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата не стоят по този начин.
– Обясни ми.
– Бих искал да можех – багаинът вдигна лъка си и дръпна тетивата. Звукът ѝ, ясен и плътен, прониза писаря като с нож. – Но не знам дали ще ме разбереш. Истината е, че и аз самият не знаех какво точно правя. За мен няма значение дали ще улуча целта. Просто вдигам лъка си и чувствам как той свързва небето и земята, а по средата сме ние с него и изпълнени с оренда.[8] Аз ставам мишената и тя става аз и не мога да кажа дали аз улучвам нея или тя мен. След това отпускам ръката си, така, както росата пада от стрък трева. В главата ми няма мисъл, няма желание, няма цел. Просто пускам стрелата. Аз, стрелата и мишената ставаме едно цяло. И винаги уцелвам целта – Кубрат замислено поклати глава. – Всъщност не стрелям аз, а нещо друго, което е в мен. Аз просто му давам възможността да излезе и да се прояви.
– Кой те научи на това?
– Шарения. Така твърдеше, че му е името, макар аз да го наричах стареца от реката. Така и не разбрах как се казва, но твърдеше, че реката му говори и напътства. Преди години бях в дружината на хан Пресиян, когато той излезе на лов. Преследвахме тлъст елен, но конят ми се спъна и ме хвърли. Улисани в гонитбата, останалите така и не забелязаха, какво се случи. Счупих си крака и ръката. Не можех да ходя. Ако не ме беше намерил учителят, така и щях да си умра там в гората. Но той ме спаси и излекува. След което ми предаде изкуството си.
Старецът обичаше да си пийва и да ме налага с пръчката си. Накрая, както вече казах, реших че няма какво повече да науча и си тръгнах. А можех да разбера още толкова много.
