— Не, татко! Не, никога няма да успееш. Ти не можеш да стигнеш до ъгъла! — възкликна Грегор.
— Но аз… не мога да те оставя… — Грегор чу как баща му започна да плаче.
— Не се тревожи. Ще се справя. Искам да кажа, вече съм бил долу. Но трябва да вървя, татко, иначе ще се отдалечат твърде много. — Грегор се задъха, докато се мъчеше да отмести каменната плоча.
— Грегор? Имаш ли светлина? — попита баща му.
— Не! — възкликна Грегор. Това беше истински проблем. — Чакай, да! Да! — Госпожа Кормаки му беше подарила мини фенерче за всеки случай — ако токът спре или му се наложи да пътува с метрото.
Беше го закачил на ключодържателя си. — Имам фенерче. Татко, сега трябва да вървя.
— Знам, синко. Грегор… обичам те. — Гласът на баща му трепереше. — Да се пазиш.
— Ще се пазя. И аз те обичам. Доскоро — каза Грегор.
— Доскоро — прошепна баща му дрезгаво.
И после Грегор се спусна в дупката. Пъхна телефона в единия си джоб и извади ключодържателя от другия. Включи фенерчето и се изненада колко силна е светлината му. Дръпна каменната плоча на мястото ѝ и заслиза по дълго, стръмно стълбище.
Когато стигна долу, спря и затвори очи за минута, като се опитваше да си представи пътя, по който се върна миналото лято. Тогава летяха на гърба на голям черен прилеп на име Арес, който бе негов клетвен съюзник. В Подземната страна човек и прилеп можеха да си дадат обет и да се закълнат винаги да се закрилят взаимно, независимо колко отчаяно е положението. Тогава двамата се наричаха „клетвени съюзници”.
Арес беше върнал Грегор, Бутс и бащата на Грегор от Подземната страна, беше ги оставил в подножието на стълбите и се беше отправил на… надясно! Грегор беше почти сигурен, че е било надясно, затова затича натам.
Тунелът беше студен, влажен и пуст. Беше построен от хора — обикновени хора, не бледите долноземци с виолетови очи, които беше срещнал дълбоко под земята, — но Грегор бе сигурен, че жителите на Ню Йорк отдавна са го забравили.
Лъчът на фенерчето му освети една мишка и животинчето хукна ужасено. Тук долу не достигаше светлина. Тук долу не слизаха хора. Какво правеше той тук долу?
„Не мога да повярвам”, помисли си Грегор. „Не мога да повярвам, че трябва да се върна… там долу!” Обратно в странната тъмна земя на гигантски хлебарки и паяци и — най-страшното от всичко — плъхове! Мисълта да види някое от онези двуметрови, злобно ухилени, зъбати създания го изпълваше с ужас.
Леле, на майка му нямаше да ѝ хареса това.
