Грегор се затича и усети хрущене под краката си. Когато освети пода с фенерчето, осъзна, че беше покрит с всевъзможни дребни насекоми, които препускаха надолу по тунела колкото можеха по-бързо.
Той спря, за да огледа положението и нещо притича по ботуша му. Мишка. Цели дузини тичаха покрай него. А там до стената… не беше ли видял току-що да минава някакво подобно на къртица животно? Целият под гъмжеше от създания, които панически бягаха към Грегор. Не се опитваха да се изядат помежду си. Не се биеха. Просто бягаха така, както веднъж беше видял в новините някакви животни да бягат от горски пожар. Страхуваха се от нещо. Но от какво?
Грегор насочи лъча на фенерчето назад и отговорът се появи. На петдесетина метра два плъха препускаха в галоп към него. От долноземските.
Грегор се обърна и побягна.
— О, направо върхът! — възкликна той. — Те пък какво правят тук? — Бутс беше отвлечена от хлебарките. Беше намерил един техен крак. Но какво правеха долноземски плъхове толкова близо до повърхността на земята?
Е, това беше нещо, което трябваше да разгадае по-късно, защото в момента си имаше по-големи проблеми. Плъховете го настигаха, и то бързо. Опита се да измисли план, но не му хрумна нищо. Не можеше да ги надбяга; не можеше да се катери по-бързо от тях; и със сигурност не можеше да ги надвие с двайсетсантиметровите им зъби, остри като бръснач нокти и…
— Ъх! — Блъсна се в нещо твърдо. Ударът беше високо в корема и му изкара въздуха. Изпусна фенерчето, но докато то падаше в празното пространство, Грегор разпозна кръглия каменен отвор, през който Арес се беше проврял, за да ги доведе у дома. Някъде далече, далече долу се простираше огромният подземен океан. Водният път.
Без да мисли, Грегор преметна крак през отвора и се спусна вътре. Пръстите му се вкопчиха в ръба, докато краката му се люлееха свободно.
„Може би плъховете няма да ме видят тук вътре”, помисли си той и веднага разбра колко глупаво е постъпил. Плъховете нямаха нужда да виждат нищо. Ориентираха се чрез невероятното си обоняние. Така че това, което щеше да е съвсем прилично скривалище, ако го преследваха хора, беше напълно безполезно, ако се опитваше да се измъкне от плъхове.
Да, вече бяха тук. Чу как драскат с нокти по камъка, а после спират задъхани и объркани.
— Къде изчезна тоя? — изръмжа единият.
— Представа си нямам — каза другият.
За няколко мига Грегор не чуваше нищо, освен биенето на собственото си сърце. После пак се разнесе гласът на втория:
