— О-о, дали не се крие?
И точно тогава започнаха да се смеят. Беше противен, дрезгав смях.
— Излез, излез, където и да си! — каза първият глас и плъховете пак избухнаха в смях. Грегор не можеше да ги види, но беше почти сигурен, че се търкаляха по земята.
Имаше две възможности. Да се изкатери обратно навън и да се изправи лице в лице с плъховете в непрогледен мрак или да скочи в тъмното и да се надява по някакво чудо някой долноземски съгледвач да го намери, преди да се удави или да се превърне в нечия вечеря.
Опитваше се да прецени шансовете за оцеляване. И в двата случая бяха много малки. И в двата случая вероятността да намери Бутс и да я отведе у дома беше…
— Скачай, Горноземецо — измърка един глас. За секунда си помисли, че са плъховете, но не беше възможно, защото те още се смееха, а и гласът не приличаше на техните. Приличаше на…
— Скачай, Горноземецо — повтори гласът и този път плъховете също го чуха. Усети, че хукват към него.
— Убий го! — изръмжа първият и когато почувства горещия му дъх върху пръстите си, Грегор спря да разсъждава и се пусна.
Чу стърженето на нокти по каменната издатина, в която се беше вкопчил само преди миг, както и залп от непознати ругатни.
После го завладя отвратителното усещане за свободно падане през пространството. Беше падал така два пъти преди: веднъж — когато се беше спуснал след Бутс през решетката в пералното си помещение, и втори път — когато беше скочил в огромна бездна, докато се опитваше да спаси баща си, сестра си и приятелите си. „Това” помисли си той, „е нещо, с което никога няма да свикна”.
Къде беше Арес? Това, което бе чул, беше гласът на Арес, нали? За секунда Грегор реши, че само му се е сторило така, но после си спомни, че плъховете също бяха реагирали на звука.
— Арес! — провикна се той. Тъмнината попи гласа му като кърпа. — Арес!
— Оох! — възкликна Грегор, по-скоро от изненада, отколкото заради друго, защото внезапно прилепът беше под него и той яздеше, а не падаше в тъмнината.
— Човече, колко се радвам, че се появи! — възкликна Грегор; ръцете му се вкопчиха в гъстата козина на врата на Арес.
— И аз се радвам, че си тук, Горноземецо — каза Арес. — Съжалявам, че трябваше да се спуснеш толкова надолу. Знам, че това ти причинява неудобство, но прибирах светещата ти пръчка.
— Светещата ми пръчка? — попита Грегор.
— Зад теб — каза Арес.
Грегор се обърна и видя зад гърба си слабо сияние. Вдигна миниатюрното си фенерче, което блестеше в козината на гърба на Арес.
