Младежът застана неподвижно, само на две стъпки от нея. И леле, колко привлекателен беше! Бяло-златиста коса, толкова рядка на много места по света, зелени очи, които искряха като обрасли с мъх езера, стройно тяло, стегнато, с точно колкото трябва мускули. Грендал цъкна с език. Да не би Моридин да се опитваше да я изкуси, като й пращаше най-хубавия си, или изборът бе случаен?
Не. Сред Избраните нямаше случайности. Грендал едва не посегна със сплит на Принуда, за да сграбчи момчето за себе си. Но се сдържа. Познаеше ли човек нивото на Принуда, нямаше начин да бъде възстановен и Моридин можеше да се разгневи. Нямаше нужда да се притеснява с прищевките му. Не помнеше да е бил стабилен някога, дори в ранните години. Ако държеше да се види един ден като Не’блис, важно беше да не го дразни до момента на удара.
Отклони вниманието си от пратеника — след като не можеше да го има, значи не я интересуваше — и надзърна през отворения портал. Мразеше да я принуждават да се среща с един или друг Избран по техните условия. Мразеше да напуска укреплението си и своите любимци. Най-вече мразеше да бъде принуждавана да раболепничи пред някой, който трябваше да е неин подчинен.
Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. Моридин беше Не’блис. Засега. А това означаваше, че колкото и да не й харесваше, нямаше друг избор, освен да се отзове на призива му. Тъй че остави чашата, стана и прекрачи през портала, златното везмо на прозирно светлосинята й рокля заблещука.
От другата страна на портала се оказа смущаващо горещо. Тя мигновено запреде Въздух и Вода и охлади въздуха около себе си. Намираше се в черно каменно здание, яркочервена светлина нахлуваше през прозорците. Прозорци без стъкла. Просто отвори. Червеникавата багра намекваше за залез, но в Арад Доман беше едва късен следобед. Със сигурност не бе пътувала чак толкова далече, нали?
Стаята бе обзаведена само с корави столове от черно, та черно дърво. На Моридин определено му липсваше въображение напоследък. Всичко в черно и червено и всичко фокусирано върху убийството на онези глупави момченца от селото на Ранд ал-Тор. Нима само тя единствена разбираше, че самият ал-Тор е истинската заплаха? Защо просто не убиеха него и да се приключи?
Най-очевидният отговор на този въпрос — че никой от тях досега не се беше оказал достатъчно силен, за да го надвие — бе този, над който не обичаше да размишлява.
Отиде до прозореца и откри причината за ръждивочервената светлина. Отражение. Глинестата земя долу бе зацапана с червено от желязото в почвата. Намираше се на втория етаж на тъмночерна кула, камъните привличаха парещия небесен зной. Твърде малко зеленина имаше навън, а и тя бе осеяна с черни петна. Значи беше в дълбоката североизточна Погибел. Отдавна не беше се озовавала тук. Моридин явно беше намерил крепост, не какво да е.
