И затова неколцина бяха започнали да му викат Тинпо. Тъй като обаче имаше гъста, еластична, къдрава руса коса, която падаше върху лицето му като на великия комик Харпо Маркс (макар и с доста повече белези: след професионалния футбол той бе играл като полупрофесионалист без шлем), остана си все пак Харпо.
Във всеки случай той беше получил прякора си от „харпун“, не от Харпо Маркс. Харпо Вериакис беше прочут със своя лаф: „Ей, какво готино момиче. Ако бях истински мъж, щях да й забия един харпун“. Затова някои му викаха Пун, заради острото копие, а други все още му викаха Харпун. Споменавам всичко това, за да посоча колко трудно беше да намеря къщата му. Зимно време в Кейп Код нищо никога не си е на мястото.
Е, намерих неговата пресечка и той си бе вкъщи, с което изненадите станаха две, но аз все още не вярвах, че той ми е надупчил татуировката, тъй като дори не ми беше известно, че се занимава с това изкуство, пък и не можех да си обясня как изобщо съм могъл да намеря къщата му в тъмнината, при това пиян, ала след като се качих по външното стълбище до мансардата, съмненията ми се разсеяха. Той вдигна очи към мен, докато хранеше котките си (живееше с пет от своите любимки, вместо с някое красиво момиче), и първото, което рече, беше:
— Инфектира ли ти се ръката?
— Сърби ме.
Той не ми каза нищо повече, докато не изгреба с лъжицата останалата храна от консервата, а през това време говореше на две от животинките, които се потриваха в глезените му като малки съпруги в кожени палтенца, но щом свърши, изми ръцете си, свали превръзката ми, извади пластмасово шише с някакво дезинфекционно средство и проми с него бицепса ми.
— Не ми се струва много възпалено — рече той — и това е добре. Безпокоях се. Не обичам да използвам иглите, когато атмосферата е натегната.
— Нещо не беше наред ли? — попитах го.
— Ти се беше осрал.
— Ами да. Пия и се осирам. Какво ново има в това?
— Братле, та ти се опитваше да се сбиеш с мен.
— Сигурно съм бил изперкал. — Той бе толкова як, че можеше да повдигне лека кола, като я подхване отзад. — Наистина ли се опитвах да се сбия с теб? — го попитах.
— Ами искаше да се изфукаш.
— Жена ли водех със себе си?
— Не знам. Може да е била долу в колата. Ти ходеше до прозореца и крещеше.
— Какво виках?
— Ходеше до прозореца и крещеше: „Ще изгубиш баса!“.
— Чу ли някой да ми отговаря?
Една от добродетелите на хората, сред които живея, е, че никой от нас никога не се учудва, че приятелят му не е в състояние да си спомни светлите си мигове.
