— Какво каза той? — попитах.
— Де да го знам — отговори Нисън, — него никой не може да го разбере какво говори. И той като теб е любител на дрогата.
Точно тогава откъм всекидневната се разнесоха викове и проклятия. „Патриотите“ току-що бяха отбелязали точка. Паяка радостно изкрещя и ме помъкна пак вътре.
През почивката на полувремето Студи се разприказва. Никога преди не го бях слушал да говори толкова.
— Обичам нощем да лежа буден и да слушам уличните шумове — приказваше той на Бет. — В това има нещо многозначително. Човек трябва да се е настроил и да е в подходящо разположение на духа, така всичко изглежда изпълнено с кръговрат. Изпълнено с благодат — поправи се той, кимна и отпи от бирата си.
Аз започнах да си припомням нещо, което бях слушал за Студи. Имал навика да връзва глезените на жена си за куките, които бил поставил в една греда на тавана. След което я милвал. В свой стил.
— Възхищавам се от природното разположение на Кейп Код — заобяснява той сега на Бет. — През цялото циганско лято обичам да го обхождам. Докато се скитам сред дюните, случвало ми се е да имам удоволствието да зърна някой друг, жена или мъж, на друга дюна, на не по-малко от километър от мен, огрени от слънцето. И тези хора се чувстват точно толкова преизпълнени с любов към цялата тази златиста хрисима красота, колкото сме и ние в нашите чувства. Туй е божи дар. Не можеш да не го видиш. Непреклонна красота. — Той си пое дъх: — Искам да кажа необикновена красота.
Точно тогава взех решението да добавя и Студи в своя списък.
Този следобед не успях да науча кой е спечелил мача, защото си тръгнах от дома на Нисън по средата на мача („Патриотите“ водеха) и пропътувах с колата двадесет и петте километра до Уелфлийт, за да се срещна с Харпо, който живееше в една мансарда над магазина за галантерия в една от страничните улици. Казах „една от страничните улици“, но пък нито една улица в Уелфлийт изобщо не изглеждаше да има нещо общо с която и да било друга, сякаш в деня на основаването му преди двеста и повече години петима моряци, всеки от които си е къркал от собственото си буренце с ром, са криволичили откъм брега на залива покрай потоците и мочурищата, а други хора са ги следвали, за да маркират всяка улица според лутаниците им. В резултат никой от хората, които познавах в Провинстаун, не можеше да намери никого в Уелфлийт, но ние всъщност много-много не се и опитвахме. Сега Уелфлийт си беше нормален град и никога не сме срещали там някой янки, чийто нос да не бе толкова дълъг, та да не може да послужи за цев на пушка, която да ви взема на мерник с презрените си пресичащи се косми в ноздрите. Та затова някои от нас питаха Харпо как е могъл изобщо да напусне Провинстаун и да замине за Уелфлийт, а той отговаряше: „Не ми харесваше тинята. Тинята ме преследваше. Трябваше да се преместя“.
