— Имаше много силен вятър — каза Харпо. — Ако е била жена, смееше се като зъл дух.
— Значи смяташ, че в колата ми е имало жена?
— Не знам — отговори с гробовен глас той. — Понякога чувам как гората се смее. Много звуци чувам. — Той отмести шишето с дезинфекционната течност и поклати глава: — Братле, молих те да не си правиш татуировка. Всичко беше адски странно. Преди ти да дойдеш, аз за малко не се качих на покрива. Ако имаше светкавици, щеше да се наложи да се кача.
Някои се опитваха да докажат, че Харпо е психо по рождение, други — че откача, защото е играл без шлем, а аз винаги съм смятал, че той е и едното и другото, и че и двете се подсилват взаимно. Всъщност, той беше участвал във войната във Виетнам и най-добрият му приятел, така разправяше, бил убит при експлозията на мина само на двадесетина метра от Харпо. „От това откачих“ — беше споделил с няколко души той. Сега живееше в небесата и вестите, които получаваше от ангелите и демоните, бяха най-важните събития за него. Няколко пъти в годината, когато силите, които са заплаха за живота, се струпваха по скупчените облаци като средновековни армии и в силния дъжд излизаха светкавици, Харпо се покатерваше на билото на покрива си и предизвикваше небесните сили.
— Като знаят, че стоя там, те се респектират. Не знаят дали мога да ги прогонвам със заклинания. Но това ме кара да плача като малко дете. Направо е величествено, братле.
— Аз мислех, че се качваш на покрива само когато вали.
— Едно правило не бива да се следва безусловно — с дрезгав глас обясни той.
Рядко можех да бъда сигурен за какво говори. Имаше плътен и глух глас, в който се криеше такова ехо от мъртво вълнение (сякаш главата му още кънтеше от експлозии, които отвън не се чуваха), че когато поискаше цигара, самата му молба звучеше като сентенция. В състояние беше и да прави най-необичайни самопризнания. Беше като онези спортисти, които говорят за себе си в трето лице. („Хуго Блекуотър струва един милион долара като нападател в националната футболна лига“ — каза Хуго Блекуотър.) А Харпо успяваше да говори в първо лице почти така, както се говореше в трето.
„Жена ти е страшно привлекателна — бе ми казал той по време на един от летните ни купони, — но събужда у мен страх. Не бих могъл да си го вдигна с нея. Уважавам те, че ти успяваш.“
Най-необичайни неща излизаха от устата му, като при търкаляне на зарчета. Сега ми рече:
— В деня, когато чакахме урагана, аз стоях на билото цели три часа. Той затова не дойде.
