Така че аз се върнах към тези размисли и познах началото на онзи мир, който човек постига, когато размишлява върху любовта — колкото и оскъдна да е — която изпитва към родителя си. Понеже си бях сипал една чаша като единственото допустимо успокоително средство, което можех да приема тази сутрин, и бях отишъл в моята querencia (любимото ми кътче) — кабинета на третия етаж, където работех, наблюдавайки залива отново, се върнах към легендата за Дъги „Големия Мак“ Мадън и потънах в размисли за това колко много бе струвала тя на него, на майка ми, на мен. Заради целия си едър ръст и туловището си той все ни липсваше и не ни омръзваше. Голяма част от баща ми, знам това, вече я е нямало, когато той срещнал майка ми. Поне дотолкова бях придобил представа за него през детството си, слушайки разговорите на старите му приятели.
Спомням си, че те често идваха в нашата къща в Лонг Айланд някой следобед, преди да тръгнат всички за бара му и понеже бяха все докери и бивши пристанищни работници като него и почти толкова едри, когато станеха заедно на крака, скромната дневна на майка ми придобиваше вид на претоварена лодка, която всеки миг ще се преобърне. Толкова обичах тези събирания. Слушах как отново и отново се повтаря вече известната ми история за звездния миг на баща ми.
Години по-късно един адвокат ми каза, че ако отделните описания направени от двама свидетели съвпадат във всички подробности, това значи, че слушате една лъжа. В такъв случай легендата за баща ми трябва да е съдържала голяма доза истина. Всичките версии бяха различни. Но ето дотук съвпадаха: един ден в края на тридесетте години, по времето когато италианците изтласквали ирландците от ръководството на профсъюза на докерите, баща ми, един от ръководителите на Международната асоциация на пристанищните работници, тъкмо си паркирал колата в една странична уличка в Гринич Вилидж, когато някакъв мъж изскочил от един вход и стрелял шест пъти по него с револвер, калибър 45. (Слушал съм и че бил 38.) Колко куршума го улучили, не знам. Трудно е да се повярва, но повечето от версиите говореха за шест, а бях успявал да преброя четири огнестрелни рани по туловището му, когато вземаше душ.
По онова време той бил прочут със силата си. Да си як мъж сред докерите трябва да е било нещо изключително, но той със сигурност е действал мощно като мечок в случая, защото само погледнал към нападателя си и направил крачка напред. Убиецът (чийто револвер, предполагам, вече бил празен) видял, че жертвата му не паднала. Затова хукнал да бяга. Трудно ми е да го повярвам, но баща ми се втурнал да го преследва. Той тичал след нападателя си цели шест пресечки по Седмо авеню (някои говорят за осем пресечки, други за пет, трети за четири) и едва след като изминал такова разстояние, Дъги си дал сметка, че няма да може да го хване и спрял. Едва тогава видял, че обувките му са подгизнали от кръв, и почувствал, че му се вие свят. Завъртял се да се огледа миг преди улицата да се завърти пред него и видял, че се намира пред входа за спешни случаи на болницата „Сейнт Винсънт“. Вече разбирал, че е зле. Мразел докторите, мразел болниците, но трябвало да влезе.
