Можеше да е сигурен, че е така. След това обаждане не успях да се съсредоточа отново. Всяка мисъл направо литваше към гората. Да разбера! Но това решение пускаше на воля неописуема паника. Бях като човек, на когото са му казали, че страда от смъртоносна болест, но че при все това може да се излекува, ако скочи във водата от скала, висока петнадесет метра. „Не, решава той, ще си остана в леглото. По-добре да умра.“ Какво пази той? А какво пазех аз? Но паниката помиташе всичко пред себе см. Чувствах се така, сякаш ми бяха казали насън, че най-злите пагубни сили на Адския град се бяха събрали под моето дърво в горите край Труро. Ако се върнех там, те щяха ли да проникнат в мен? Това ли беше логиката ми?
Седях до телефона, изпълнен с паника, осезаема като физически шок — ноздрите ми бяха студени като краката ми, белите ми дробове изгаряха в треска — и започнах да работя, да, беше същото като да полагам физически труд, за спокойствието си. Толкова сутрини след кавга на закуска отивах в малката си стаичка на най-горния етаж, откъдето можех да наблюдавам пристанището и да се опитвам да пиша; и всяка от тези сутрини се бях учил как да отделям — беше до голяма стенен като да прецеждаш негодни за ядене частици в супата — разбитите останки на моя живот, които биха могли да попречат на писането ми през деня. Така че имах навика за съсредоточаване, придобит най-напред в затвора и повторно придобит от това, че се научих как да върша работата си всяка сутрин, независимо колко ме бяха разстроили кавгите с жена ми; бях в състояние да не отклонявам мисленето си от курса му. Ако океанът пред мен сега се люлееше неудържимо — ами, разбирах, ако не друго, то поне че трябва в този миг да помисля за баща си и да не си задавам въпрос, на който няма отговор. „Не се опитвай да си спомниш онова, което не можеш“ — беше правилото, което спазвах от дълго време. Паметта беше равна на потентност. Да се стремиш да си спомниш онова, което не можеш да върнеш, беше като да се молиш за ерекция, когато някое момиче лежи широко разкрачено пред теб, а твоята пишка — вироглаво псе! — твърдо, упорито, безвъзвратно отказва да се възбуди. Налага ти се да се откажеш. Можех да си спомня, а можех и да не си спомня какво се е случило преди две вечери — налагаше се да почакам — но междувременно трябваше да изградя около паниката си стена. Затова и всеки спомен за баща ми оставяше у мен чувството за подходящ камък, положен правилно.
