— Ще се опитам да обясня на майка ти — обеща Големия Мак.
— Ще съм ти благодарен. — Знаех, че той и тя вероятно цяла година не си бяха проговаряли, но аз не можех да се изправя пред нея. Тя никога не би ме разбрала. От единадесетгодишна възраст, чак докато станах на тринадесет (и всяка вечер скитосвах навън), тя намираше начин всяка вечер да поседи при мен достатъчно дълго, за да ми прочете някое стихотворение от „Съкровищницата на великата поезия“ на Луи Ънтърмайър. Нейна е заслугата (и на Ънтърмайър), че не намразих поезията, когато ми беше изпята песента. Една още по-сериозна причина защо не можех да й кажа.
Разбира се, трябваше да слушам баща си как повтаря при всяка следваща поръчка: „Така прогонваш вятъра от платната“. Както повечето големи пиячи преди него и баща ми не държеше да измисля нова забележка при всяка нова чаша — но точно в този момент спомените ми бяха разпилени. Телефонът започна да звъни за втори път тази сутрин. Вдигнах слушалката, без предчувствието за добра поличба.
Оказа се собственикът на „Алеята на вдовицата“.
— Господин Мадън — каза той, — неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя, но случайно забелязах миналата вечер, че вие изглежда се познавате с двойката, която седеше в салона, по времето, когато и вие бяхте там.
— О, да — рекох, — пийнахме много приятно заедно. Те откъде бяха, от Западните щати, нали?
— По време на вечерята си — отговори той — те ми казаха, че били от Калифорния.
— Да, спомням си нещо такова — рекох аз.
— Единствената причина да ви запитам, е, че колата им още е на нашия паркинг.
— Колко странно — учудих се аз, — сигурен ли сте, че е тяхната кола?
— Ами — отговори той, — действително мисля, че е тяхната. Най-случайно обърнах внимание, когато те пристигнаха.
— Колко странно — повторих аз. Татуировката ми бе започнала жестоко да смъди.
— Честно казано — рече той, — надявах се, че вие ще знаете къде са те. — Пауза. — Но ми се струва, че не знаете.
— Не — казах аз. — Не знам.
— Името на мъжа според кредитната му карта е Ленард Пангборн. Ако не дойдат да си приберат колата още ден-два, предполагам, че мога да направя справка в банката му.
— Струва ми се, че бихте могли.
— Вие случайно не научихте ли името на дамата?
— Тя ми го каза, но нали знаете, да пукна, ако мога да си спомня сега. Мога ли да ви позвъня, ако се сетя? Да, сега си спомням, че той наистина се казваше Пангборн.
— Съжалявам, че ви обезпокоих още от сутринта, господин Мадън, но просто всичко е толкова странно.
