— Ами — отговорих му, — не бях внимателен. Може би съм се смял много силно. — И му описах предобеда преди вечерта, когато ме заловиха. Участвах в състезание с платноходки на едно езеро недалече от Ексетър, чието име вече не помня (възмездието на дрогата!), но лодките не помръдваха в безветрието. Още малко и щяха да отложат състезанието. Аз не разбирах нищо от платноходки, но моят съквартирант по стая разбираше и ме включи в екипажа на един възрастен учител по история, който определено удачно отговаряше на представата на баща ми за потомствен американец. Беше опитен шкипер, вероятно най-добрият в училището, и толкова презрително настроен към състезанието, че дори прие в екипажа си такъв невежа като мен. По време на състезанието обаче ни преследваше слаб вятър и лош късмет. Вятърът току утихваше, после ни лъхваше като зефир, после пак утихваше. Накрая стояхме със скръстени ръце, неиздутото ни триъгълно платно висеше на носа, а ние наблюдавахме как една лодка бавно се плъзга и ни изпреварва. На румпела беше възрастна дама. Тя бе доста по-близо до сушата от нас и бе поела риска, че след като тази сутрин нямаше вятър отникъде, би могла да разчита на някое и най-слабо течение, което да близва брега на езерото по пътя си към някоя вливаща се река. Беше направила правилен разчет. Тя пълзеше и увеличи разстоянието от три дължини на осем, докато ние, сега вече изостанали на второ място и отдалечени на близо петстотин метра от сушата, изобщо не се помръдвахме. Старата дама беше надхитрила нашия стар лисугер.
След малко взе да става досадно и аз започнах да се закачам със съквартиранта си. Шкиперът изтърпя шегите ни колкото можа, ала накрая неподвижното платно го довърши. Той се обърна към мен и с най-изтънчения си даскалски тон ми каза: „Ако бях на твое място, не бих приказвал толкова много. Така прогонваш вятъра от платната“.
Като му разправих тази история, двамата с баща ми така яко се разтресохме от смях, че трябваше да се вкопчим един в друг, за да запазим равновесие.
— Хубаво — заяви Големия Мак, — то такива хора да те гепят, е като да ти направят услуга.
Това премахна необходимостта да му разказвам как се бях прибрал в стаята си в припадък на смях и бяс. Какви ли не остроумни подмятания не бях преглътнал. Една година в Ексетър очевидно не ми е била достатъчна, за да изуча навиците на хората, които колеха и бесеха там. (О, на англичаните фукнята им е вътре в носа, пък на ирландците им никнат косми по ходилата!)
