И така, през тази сутрин в Провинстаун, когато исках да се разгранича от всичко, което ми се бе струпало, ми беше, както казах, почти приятно да се върна към скръбния ден, в който напуснах Ексетър. Опомням си, че беше прекрасен майски следобед, преди двадесет години, когато завинаги се сбогувах с училището. Събрах вещите си в две спортни чанти, метнах ги в автобуса, метнах се и аз, а баща ми (на когото вече се бях обадил по телефона — не можех да понеса да говоря с майка си) бе взел друг автобус, за да ме пресрещне в Бостън. Двамата се напихме. Дори само заради онази вечер винаги ще го обичам. Баща ми (както може да сте преценили от разговора ни по телефона) рядко се проявяваше като човек, който би говорил повече, отколкото налагат неотложните нужди за общуване, но той можеше да утеши човек с мълчанието си. Беше висок над метър и деветдесет и по онова време, на петдесетгодишна възраст, тежеше близо сто и тридесет килограма. Двайсет от тях му бяха излишни. Те стърчаха отпреде му като облата гумена броня на количките в увеселителния парк, с която блъскате другите колички, а той дишаше тежко. С преждевременно побелялата си коса, с пиянското си зачервено лице и със сините си очи той изглеждаше като най-едрия, най-ловкия и най-покварения стар детектив в града, но всъщност мразеше ченгетата. По-големият му брат, когото той никога не бе обичал, бе живял и умрял като полицейски служител.
През този следобед, докато стояхме прави един до друг пред бара на една ирландска пивница (който се простираше толкова надалече в мрака към вътрешността на кръчмата, че баща ми коментира, че бил достатъчно дълъг, за да го използват за писта за надбягване на кучета), Големия Мак остави четвъртото си питие — сервирано, както и първите три в малка чашка, и рече:
— Марихуана, а?
Аз кимнах.
— Как се остави да те хванат?
Искаше да каже: „Как може да си толкова тъп, та да те гепи тая пасмина стопроцентови американчета?“. Знаех какво е мнението му за умствените им възможности. „Някои хора, бе заявил той веднъж при един спор с майка ми, са толкова сбъркани, че си мислят, че и господ ще отиде да си купува дрехи в магазина, от който те купуват.“ Така че аз винаги схващах потомствените американци така, както и той ги виждаше. А Големия Мак ги виждаше като стройни типове с посребрени коси и сиви костюми, които винаги говорят с такъв чудесен акцент, че сигурно си вярват, че господ използва тях, за да парадира с доброто си държане.
