Като стана дума за махмурлук, аз се чувствах като човек на ръба на епилептичен припадък. Ако внимавах при всяка крачка и не си удрях пръстите на краката, ако не направех погрешна стъпка, ако не си обръщах главата твърде рязко и не предприемах движения, за които предварително не бях подготвен, бих могъл да се закрепя през следващите часове, без да получа пристъп. И не конвулсиите на моето тяло, а терзаещото слуха ми мяукане на вещиците се стремях да пропъдя посредством своеобразието на мислите, което ще рече, че си разрешавах да мисля за конкретни неща и за нищо друго.
Тъй като най-неотложните ми проблеми бяха недосегаеми като кървяща рана — дори татуировката ми започваше да пулсира, когато разсъдъкът ми бегло се устремеше към нея — установих, че заместител през тази сутрин беше да се връщам в спомените към баща си и че това ме успокоява. Не ми се налагаше да си припомням само приятни неща, можех дори да спирам мислите си върху стари болки, защото те бяха всъщност приятни като обект за размишление, тъй като бяха свързани с миналото, и старите разкаяния служеха за противовес, за да ме предпазят от подхлъзване обратно там, където се намирах сега.
Например пак си спомнях за Мийкс Уордли Хилби Трети. Имаше цял месец от живота ми там, в Тампа, когато аз буквално всяка сутрин се събуждах с проблема, стоящ пред мен: как Пати и аз да успеем да го убием? При все това този спомен сега не ми причиняваше болка. Нещо повече, той ми помагаше да се съсредоточа по две основателни причини, които ми служеха като два коша, окачени от двете страни за равновесие. Едната беше, че аз безспорно не бях убил Уордли и дори бях установил, че у мен не е скрит непоколебим убиец — а това не беше никак лоша мисъл, която си припомнях тази сутрин! Другата причина беше, че в този миг не си спомнях за онзи господин Хилби, когото познавах в Тампа с Пати, а напротив, припомнях си странната ни връзка от Ексетър и това имаше много общо с баща ми, нещо повече — връщаше мислите ми към най-прекрасния ден, който предполагам бях прекарал с Големия Мак.
Мийкс Уордли Хилби Трети, заслужава си да го повторя, беше единственият ми близък познат от затвора, с когото бяхме учили в един клас в Ексетър. Това, което винаги ми беше правило най-силно впечатление за нашата връзка, беше обстоятелството, че и двамата освен това пак така заедно бяхме изгонени от училището през една и съща сутрин, само месец преди да завършим. Дотогава аз почти не го познавах. Хилби беше хърба, докато аз бях много добър атлет. Той беше учил в Ексетър четири години като баща си, Мийкс, преди това, а аз изкарах една есен и една пролет със спортна стипендия след завършване на горния курс на гимназията в Лонг Айланд. (Майка ми искаше да отида в Харвард.) Бях се опитвал да оправдая надеждите им като играещ в голям параметър нападател на отбора на Ексетър, който не умееше да подава. (Гледали ли сте някога как играят футбол в частните училища по Източното крайбрежие?) Двамата излязохме заедно от кабинета на директора в деня, в който ни биха шута, и Мийкс Уордли Хилби Трети плачеше. Протритите атлазени ревери на смокинга му и светловиолетовата му папийонка бяха като от костюм, който човек би облякъл в деня на екзекуцията си. Аз бях унил. Дори сега, като си припомня онзи миг, пак усещам унинието в крайниците си. Бяха ме заловили да пуша марихуана (което не беше малка работа преди двадесет години). Директорът беше наистина потресен — а случаят с Хилби беше още по-тежък. Беше трудно да го повярваш, като се вземеше предвид колко флегматичен изглеждаше, но той се бе опитал да изнасили едно момиче от града, с което излязъл на среща да се поцелуват и понатискат. Тогава не бях чул за станалото. Никоя от заинтересованите страни не желаеше да говори (родителите на момичето скоро бяха получили подкуп), но Хилби ми разказа всичко единадесет години по-късно. В затвора имаше колкото щеш време да си разправяш историите.
