— И какво искаш да постигнеш с това? — бях попитал Големия Мак първия път, когато видях бележката над огледалото.
— Да ме подсеща — бе отговорил баща ми.
— Никога не си ми казвал, че знаеш латински.
— От енорийското училище — рече той. — Опитваха се да ни научат. Останала е някоя и друга дреболия.
— А това откъде го имаш?
— От един познат свещеник. Отец Стив. Той често си има неприятности с кардинала — отбеляза Големия Мак с благосклонен тон, сякаш това беше най-голямата добродетел, която се изискваше от един свещеник.
Е, знаех достатъчно латинския, за да го преведа. „Inter faeces et urinam nascimur“ — „Раждаме се между лайна и пикня“. Дори културата достигаше до Големия Мак в докерски одежди.
Но сега телефонът върху масичката до леглото ми звънеше и аз бях готов да предположа, че е баща ми. Доста време не се бяхме обаждали един на друг и въпреки това бях уверен, че ще чуя неговия глас. Имах способността да помисля за някой приятел или приятелка точно когато те вдигаха слушалката, за да ми се обадят; това се случваше достатъчно често и вече не ме изненадваше. Тази сутрин обаче го възприех като поличба.
— Ало, Тим?
— О, Дъги — казах. — Хайде да си поговорим за дявола.
— Да де — отговори той. Това ми показа, че е махмурлия. Неговото „да де“ предлагаше гледката на опустошен пейзаж на мозъка след шестдесет години пиене. (Естествено, при положение че си е фиркал още на десет години.)
— Тим — рече той. — Аз съм в Хаянис.
— Но какво правиш в Кейп Код? Мислех, че мразиш да пътуваш.
— Тука съм от три дни. Франки Фрийлоуд се беше усамотил тука. Не ти ли бях казал?
— Не — отговорих. — Как е той?
— Почина. Бях на помена му.
За баща ми смъртта на стар приятел беше така ужасна, като рухването на скала в морето близо до дома ви.
— Ами — попитах го — защо не дойдеш до Провинстаун?
— Мислех да го направя.
— С кола ли си?
— Мота да наема — отговори той.
— Не, аз ще дойда с моята да те взема.
Последва дълга пауза, не можех да разбера дали мисли за себе си, или за мен. След това той каза:
— Да почакаме ден-два. Имам тука някои неща с вдовицата.
— Добре — казах, — ела, когато си готов. — Смятах, че не съм показал признаци за собственото си окаяно положение, но Големия Мак ме попита:
— Ти добре ли си?
— Жена ми не е тук. Махна се. Но това не е проблем.
Последва дълга пауза. Той каза:
— Да де. Ще дойда да те видя. — И затвори телефона.
Беше успял обаче да ми помогне, за да стана от леглото и да започна деня си.
