Вие изпитвате ли някаква неприязън към непознати черни типове? Опитайте се да се замислите за това през някоя нощ, когато сте стигнали до извода, че такъв тип може би ви дебне. Всяка вълна, която блъсва брега, всяка чайка, която се помръдва, ви се струва нахълтал злодей: чувах как се отварят прозорци и как се разбиват врати.
Беше унизително. Аз никога не съм се смятал за герой. Баща ми — воден от най-най-добрите намерения на света — се беше погрижил за това. Но обикновено успявах да си се представям като ненапълно лишен от мъжество. Можех да се застъпя за приятелите си, можех да запуша една рана и да я оставя да гноясва в мен. Опитвах се да запазя достойнството си. Ала сега, всеки път когато разумът ми се избистряше достатъчно, за да роди нова мисъл, потъвах в паника. Бях като кутре в непозната къща. Започнах да се страхувам от приятелите си.
Трябва да беше някой, който знае къде си държа марихуаната. Логиката налагаше поне това. Така при това лъжливо развиделяване ми стана ясно, че през следващите един-два дни, когато срещам приятелите си на улицата, ще изпитвам недоверие към техните погледи. Бях като човек, летящ надолу по хлъзгав склон, който напипва ледена висулка, за която да се хване, но в мига, когато я стисва, тя се прекършва. Разбрах, че ако не мога да реша първия въпрос, който беше — хайде, задай го! — „Аз ли бях убиецът?“ — не можех да спра плъзгането и на ръба ме чакаше умопомрачението.
Когато се развидели обаче и трябваше да слушам закачките на курвите от Адския град — защо тези гласове винаги викат най-силно в часа между пробуждането и съня, сякаш този час е дълъг цял век? — най-сетне до мен достигнаха веселите писъци на чайките и тяхното кряскане беше достатъчно силно, за да пропъди халюцинациите на нощта. Но произнасянето на думата „халюцинации“ сега ми достави дребничкото удоволствие, че сред всичко това на ум ми бе дошла латинска думичка. Халюцинации такива, привидения такива! В Ексетър добре ни преподаваха латински.
Улових се за тази мисъл. В затвора, когато човек се спречкваше с друг арестант и страхът започнеше да тегне като оловния дъх на самата вечност, тогава — аз бях познал това чувство — и най-дребното удоволствие, което спохождаше душата ми в такова състояние, беше също толкова ценно, колкото и въже, спуснато в бездната. Съсредоточете се върху удоволствието, каквото и да е то, и тогава можете да се закрепите на ръба. Затова в този час аз се опитах да се вкопча в неща, които бяха далечни, върнах се в мислите си към Ексетър и латинския и по такъв начин се залових — не толкова, за да се успокоявам, колкото — да изолирам страха и чрез това да съсредоточа мислите си върху мебелираната стаичка в пансиона, в района западно от Десето авеню и Четиридесет и втора улица, където сега живееше баща ми на седемдесетгодишна възраст. С помощта на това съсредоточаване можах отново да видя листчето хартия, което той бе закрепил над огледалото си, и пак прочетох думите, които грижливо бе изписал с печатни букви върху хартията. Думите бяха: „Inter faeces et urinam nascimur“, а под тях баща ми със заврънкулки беше изрисувал името на автора: Св. Одон от Клюни. Прякорът на баща ми (който искам да ви представя в този контекст) все още си беше Големия Мак — напук на всичките хамбургери на „Макдоналдс“.
