Гласовете ме навестиха призори. Чувах Адския град в часа между пробуждането и съня.
„О, Тим — казваха гласовете, — ти си изгърмя всичкия барут вече: топки, мозък, пишка, език, дупката на дирника, устата. Останало ли ти е поне нещичко в запас? Един дявол знае!“
Говореха още: „О, Тим, недей да облизваш бедрата на курвите. Много бързо свършваш, когато хапнеш от дъртия спермацетов кит. Остави на нас, умиращите морски вълци. Върни ни всичката измет от пропаднали типове. Сбогом, мили приятелю, да е проклет домът ти, да е проклет домът ти!“.
Нека кажа само нещо за онова, което успях да разбера. Филмите на ужаса не ни подготвят за изгубените часове, когато се стремим да избистрим съзнанието си. Аз се събуждах от кошмари и сънувах ужаси и така стигнах до един извод най-сетне. Макар и да приемах, че нямам дял в деянието — а как бих могъл да съм сигурен в това? — налагаше се да задам и въпроса: „Кой е бил?“. Трябва да е бил някой, който е знаел за парцела ми с марихуана. Това веднага насочваше следите към жена ми — освен ако косата, която бях докоснал в дупката, не беше нейната. Така че изводът ми гласеше: трябва да се върна в гората и да погледна пак. Ала в паметта ми, врязана като блясък на светкавица, последвана от грохота на болката, сякаш рамото ми бе измъкнато от ставата, неизличимо присъстваше онази мимолетна гледка на изкаляната руса коса. Знаех, че не мога да се върна. Бях като пихтия. Предпочитах да се скапвам в последната фаза на гноясване на малодушието ми.
Ясно ли е тогава защо не ми беше приятно да описвам изминалата нощ? И защо всяка логическа стъпка ми струваше толкова много? Сега можех да си обясня как опитните мишки развиват психоза в лабиринта си. На толкова много от завоите изпитват шок. Ами ако това там бе Джесика? Дали тогава щях да разбера, че съм го направил аз?
А от друга страна — времето, което ми бе нужно, за да се върна към тази алтернатива, би ми стигнало да пропътувам над сто и петдесет километра — ако Понд и Пангборн се бяха върнали в Бостън или дори вече в Санта Барбара, или бяха някъде, където би ги запратила лудешката им фантазия — тогава това трябваше да бъде главата на Пати. Тази мисъл предизвика в мен неописуемо силна болка. Болка и вълна от злобна мъст — която бе уталожена единствено от пристъпа на ново чувство на страх. Кой освен господин Черньо би могъл да убие Пати? Ако това всичко бе наистина така, доколко аз самият бях в безопасност?
