И така, спрях колата на място, откъдето можех да гледам и езерцето, и океана, и се опитах да намеря покой в меките скръбни багри, ала сърцето ми сега биеше силно. Продължих с колата, докато стигнах до моята пътечка, отбиваща се от песъчливата алея, и там спрях и излязох, за да се опитам да си възвърна онова чисто чувство, че съм съвсем сам, което гората преди ми беше създавала. Но не успях. През последните дни тук бяха идвали хора.
Още щом стъпих по пътечката си, полускрита в шубраци откъм алеята, това усещане се засили. Не потърсих следи, но нямаше съмнение, че можеха да се открият. Има някои тънкости за установяване на чуждо присъствие, които само гората може да отразява, и докато извървях стотината крачки от пътеката до сандъчето със запасите си, пак се изпотих така, както се бях потил през онзи горещ септемврийски следобед, когато нахлуването на урагана бе надвиснало над всички ни.
Минах покрай плантацията с марихуана, стърнището беше стъпкано в пръстта от дъждовете. Срамът заради припряността, с която бях рязал стеблата през септември, сега ме накара да се почувствам така неловко, както човек се чувства, когато случайно срещне приятел, когото е оскърбил, затова и се спрях, сякаш да засвидетелствам почитта си — малкото ми парцелче действително имаше вид на гробище. Ала не можех да си позволя да стоя тук, не можех да издържам повече на паниката и затова бързо продължих по пътеката, покрай сечището, навлизах и се измъквах от гъсталака и спрелите да растат борчета, и ето там, още няколко крачки по-нататък, беше най-странното дърво в гората. Едно борче джудже се промушваше нагоре откъм ръба на малка песъчлива скала, която се бе подала през глинестия льос на гората; беше ужасно изкривено, изпълнено с воля дърво, чиито корени се притискаха в несигурната издатина, а всичките му клони бяха криви и извити на една страна, окастрени от напора на ветровете, също като коленичил човек, само миг преди да простре ръце към небето за молитва. Това беше моето дърво и в подножието му, в корените му имаше малка вдлъбнатина, недостатъчна да приюти някое меченце; вратата ми към вдатината беше камък, чийто мъх многократно бе свалян и пак приглаждан на мястото си. Сега забелязах, че мъхът е бил разбутван, ръбчетата бяха раздрани като мръсна превръзка, изместена накрая от отока на раната. Отдръпнах камъка и бръкнах в дупката пред сандъчето, пръстите ми ровеха и опипваха мекия глинен льос като полска мишка, нетърпелива да докопа храната си, когато докоснах нещо — можеше да е плът или коси, или някаква влажна гъба, не знаех какво е, но ръцете ми, по-ревностни от мен, разчистиха наноса и издърпаха найлонова торбичка за отпадъци, в която се взрях и видях нещо, достатъчно, за да издам в този миг ужасен стон, чист като шемета на самата дълга есен. Гледах главата откъм тила. Цветът на косата, независимо че бе изпоцапана с пръст, беше рус. Тогава направих опит да видя лицето, но когато за мой ужас главата се завъртя в торбичката без съпротива — отрязана! — разбрах, че не бих могъл да продължа да се взирам в чертите на лицето, не, и тикнах обратно торбичката, след това камъка, почти не направих опит да върна мъха на мястото му, хукнах да бягам от тази гора към колата си, която подкарах обратно по неравния път с такава скорост, сякаш исках да се компенсирам за предпазливостта, с която бях пристигнал. И едва след като се бях прибрал у дома и се бях отпуснал във фотьойла, опитвайки се да спра обхваналата ме треска с чист бърбън, едва тогава, в пожара на сполетелите ме неволи, когато една пламнала стена рухваше връз друга, можах да осъзная, че дори не знаех дали главата на Пати Ларейн, или тази на Джесика Понд лежи в онзи гроб. Естествено, не знаех също и дали трябва да се страхувам от себе се, или от друг човек, и тази мисъл, веднага щом падна нощта и се опитах да заспя, прерасна в неизмерим ужас.
