Армстронг отвори вратата. Висок слаб мъж се завъртя към него и се опита да скрие изненадата си с нисък поклон.
— Добър вечер, господин Армстронг — поздрави го той. — Много се радвам да ви видя. Ще имате ли компания?
— Не, Анри.
Метрдотелът бързо преведе неочаквания си гост през препълнения ресторант и го настани на малка уединена маса. После му поднесе голямо, подвързано в кожа меню.
Армстронг поклати глава.
— Не си прави труда, Анри. Знаеш какво обичам.
Метрдотелът сбърчи вежди. Европейските кралски особи, холивудските звезди, дори италианските футболисти не го притесняваха, но когато в ресторанта се появеше Ричард Армстронг, нервите му се опъваха до крайност. А сега се очакваше да му избере вечеря. Какво щастие, че обичайното място на прочутия му клиент се оказа свободно. Ако беше пристигнал няколко минути по-късно, щеше да му се наложи да изчака на бара, докато набързо поставят маса в средата на залата.
Когато Анри разтвори салфетката върху коленете на Армстронг, друг сервитьор вече му наливаше чаша от неговото любимо шампанско. Той гледаше към прозореца, но очите му не бяха насочени към голямата яхта, закотвена в северния край на залива. Мислите му блуждаеха на стотици километри — при жена му и децата му. Как щяха да реагират, когато научеха новината?
Сервираха му супа от омари с температура, която щеше да му позволи да я изяде незабавно. Армстронг не обичаше да чака ястията да изстинат. Предпочиташе да се изгори.
За огромна изненада на метрдотела, погледът на госта му остана насочен към хоризонта, докато повторно пълнеха чашата му. Колко бързо, чудеше се Армстронг, колегите му от борда — повечето с благороднически титли или връзки — щяха да започнат да се дистанцират от него, когато финансовото състояние на компанията излезеше наяве? Единствено сър Пол Мейтланд, подозираше той, щеше да е в състояние да спаси репутацията си.
Той взе лъжичката за десерт и бързо започна да яде супата си.
Клиентите от съседните маси скрито хвърляха погледи към него и заговорнически си шушукаха.
— Един от най-богатите хора на света — каза местен банкер на млада жена, с която излизаше за пръв път. На лицето й се изписа заинтригувано изражение.
Обикновено Армстронг се наслаждаваше на славата си. Но тази вечер дори не забелязваше другите посетители. Мислите му бяха насочени към заседателната зала на швейцарската банка, в която бяха взели решение да спуснат последната завеса — при това само заради някакви си петдесет милиона долара.
