— Благодаря, Анди. Не знам какво щях да правя без теб. Наистина.
Макинли се наведе и двамата се пукнаха.
— За мен е удоволствие, госпожо Грийн.
Сам го погледна в очите. Беше хубав мъж, висок, силен, с уверено изражение, мъж, на когото може да се разчита, който никога няма да те предаде. Тя отново се запита дали в живота му има някоя. Никога не бе споменавал за приятелка и беше на разположение по двайсет и четири часа в денонощието.
— На колко си години, Анди?
— На достатъчно, госпожо Грийн. Защо?
— Просто се питах дали не мога да ти бъда майка. Не може да си по-възрастен от Лора.
Макинли се усмихна.
— Имал съм тежък живот, госпожо Грийн.
— Така ли?
Макинли вдигна рамене, изражението му изведнъж стана сериозно.
— Досега все съм се справял.
— Единствено дете ли си?
Макинли се усмихна смутено.
— Пет сестри.
— Боже мили! По-големи или по-малки?
— Аз бях най-малкият.
Сам се разсмя и Макинли я изгледа обидено.
— О, извинявай, Анди. — Тя го потупа успокоително по рамото. — Просто си представих какво е да имаш пет по-големи сестри. Как са те обличали и са си играели с теб като с кукла.
Макинли почервеня.
— Точно така се отнасяха с мен.
— Извинявай, не исках да те засегна.
Той отпи голяма глътка коняк и остави чашата си.
— Баща ни ни напусна, когато бях на осем. Беше задлъжнял много и нямаше откъде да намери пари. Една нощ си събра нещата и си тръгна. Остави майка ми да се грижи за шест деца.
Сам отпи от коняка си. Нямаше какво да каже. Знаеше, че ако изрази някакво съчувствие, ще го обиди.
Макинли се облегна назад.
— Много ме обичаше. Не издържа на напрежението. Получи удар. Починала в кухнята, докато съм бил на училище. Като се върнах, вече я нямаше.
— Анди… това е ужасно.
Макинли отново вдигна рамене.
— Беше много отдавна. Отначало ми беше тежко, но моите сестри ми спестиха най-лошото. От социалната служба искаха да вкарат мен и две от тях в приют, но по-големите не позволиха. Настояха семейството да не се разделя и успяха. — Той отпи нова голяма глътка. — Силни момичета бяха моите сестрички.
— Като брат си.
— Може би. Със сигурност те ми помогнаха да стана такъв. Парите никога не ни стигаха. Напуснах училище при първа възможност и започнах да работя.
— Още ли поддържате връзка?
— Разбира се. Така и не излязоха извън Глазгоу. Винаги, когато мога, отивам да ги видя. Всичките са омъжени. — Той се усмихна. — Имам повече от петнайсет племенници и племеннички, можете ли да повярвате?
Сам кимна.
— Нищо чудно.
