— О, господи, мамо! Не!
По лицето на Лора се изписа ужас и Сам я прегърна силно.
Когато Сам се върна у дома си, Макинли вече я чакаше. Беше спрял лексуса пред двойния гараж и стоеше до колата с каменно изражение. Приближи се до сааба и й отвори вратата.
— Моите съболезнования, госпожо Грийн.
— Как…
— Тери ми телефонира от затвора. Опитал да се свърже и с вас по мобифона.
Сам се намръщи и извади мобилния телефон от чантичката си. Батерията беше изтощена. Тя го показа на Макинли.
— Да, от няколко часа се опитвал да ви намери. Затворническите власти го уведомили за майка му.
— Как го приема?
— Не е от хората, които показват открито чувствата си. Но ударът е голям за него.
— Да, не само за него. — Тя извади ключовете си. — Ела, Анди. Ще ти направя кафе.
Макинли извади една визитна картичка.
— Една полицайка идва. Пратили я да ви съобщи за госпожа Грийн. Казах, че ще ви съобщя, но тя остави тази картичка да й се обадите, ако имате някакви въпроси.
— Не ми трябва, Анди. Вече знам каквото ме интересува.
Лампичката на телефонния секретар примигваше укорително. Имаше две съобщения. Сам пусна касетата. И двете бяха от госпожа Ханкок от старческия дом. Сам ги изтри, без да ги слуша.
Двамата влязоха в хола и Сам наля две чаши коняк.
— Бяхте ли близки със свекърва ви? — попита Макинли.
Сам кимна.
— Да, след смъртта на майка ми. Това беше преди петнайсет години. Катастрофа. — Тя се усмихна. — Може би затова толкова държа на коланите. — Отпи от коняка си. — Грейс винаги ми е помагала. Когато имах нужда да поговоря с някого, тя винаги бе насреща.
Макинли кимна. Беше много добър слушател. Гледаше така с бледосините си очи, сякаш попива всяка дума. Всяка жена би се влюбила в такъв човек, даде си сметка Сам. Беше внимателен, грижовен, мил и можеше да се разчита на него. Да беше с двайсетина години по-млада, може би щеше да се изкуши, но сега се чувстваше повече като негова по-стара сестра. Дори по-зле. Като майка.
— Въпреки Алцхаймера още ми харесваше да й говоря. Можех да й се доверя. Имах чувството, че се разтоварвам.
Макинли кимна.
— Хубаво е да имаш пред кого да излееш болката си.
— А ти, Анди? Пред кого изливаш болката си?
Макинли вдигна рамене, не отговори. Сам не настоя. Достатъчно добре познаваше Макинли и знаеше, че той не обича личните въпроси.
— Знаеш ли какво иска Тери от мен за онази сделка с валутата?
— Спомена някои неща. Само в общи линии.
— Ще ми помогнеш ли?
— Ще направя каквото мога.
Сам отпи глътка коняк.
