— Излязла от дома. Никой не я е забелязал. Излязла на улицата. О, господи, госпожо Грийн, толкова съжалявам. — Болногледачката заплака, Сам й подаде кърпичка и тя започна да бърше очите си. — Блъснала я кола. Починала на място.
— Кога? Кога е станало?
— Тази сутрин. — Болногледачката си издуха носа и отново избърса очи. — Донесох й обяда и вече я нямаше.
Сам затвори очи. Беше живяла с мисълта, че Грейс никога няма да се върне вкъщи, че ще остане до края на дните си в „Оукуд хаус“, че за болестта й няма лечение. Но смъртта… смъртта й се струваше нещо много далечно. Не беше очаквала Грейс да напусне белия свят толкова внезапно, да бъде премазана на някакво пусто селско шосе.
Болногледачката й върна кърпичката.
— Тя беше истинска дама, госпожо Грийн. Винаги се държеше мило, любезно. Ще ми липсва.
Сам кимна.
— Да, и на мен ще ми липсва.
На излизане Сам се отби през ръководството, мина покрай секретарката и нахълта в кабинета на управителката. Госпожа Ханкок пишеше нещо на компютъра си. При влизането на Сам по лицето й се изписа изражение на раздразнение, което бързо се смени с любезна усмивка.
— Госпожо Грийн, толкова съжалявам — заговори бавно тя все така усмихната; очите й шареха неспокойно наляво-надясно.
— Какво, по дяволите, е правила Грейс навън?
— Моля?
— Попитах какво, по дяволите, е правила свекърва ми на улицата.
— Това не е затвор, госпожо Грийн. Нямаме решетки на прозорците и въоръжена стража. Пациентите ни могат да влизат и излизат безпрепятствено.
— Защо никой не ме е известил?
— Опитахме да се свържем, госпожо Грийн, но у вас нямаше никой. Оставих две съобщения на телефонния ви секретар. Помолих и полицията да изпрати някого да ви остави бележка.
— Не бях вкъщи. Имах среща.
— Именно. Направихме всичко възможно.
— Направили всичко възможно! Не е ли малко късно да се прави каквото и да било? Защо никой не я е спрял?
— Тонът ви не ми харесва, госпожо Грийн.
Сам се приближи до бюрото и погледна директорката в очите.
— На мен пък не ми харесва, че сте оставили осемдесетгодишна жена с алцхаймер да се разхожда без надзор.
— Госпожо Грийн… — опита да възрази директорката, но Сам вдигна пръст и я прекъсна.
— Трябваше някой да се грижи за нея постоянно — закрещя тя. — По двайсет и четири часа в денонощието. Нали затова беше тук. Затова ви плащахме.
Госпожа Ханкок се намръщи.
— Всъщност не.
— Какво имате предвид?
Госпожа Ханкок се изправи.
— Не сте плащали вноските на свекърва си от три месеца.
