Върху палубата бяха наредени осем опаковани в дебел найлон бали върху метални шейнички. За всяка шейничка беше прикрепена бутилка със сгъстен въздух, свързана с пластмасова кутия. Лусеро извади фенерче от якето си, клекна до балите и провери механизма на всяка поотделно. Тъкмо затваряше и последната кутия, когато капитанът се появи на мостика и изрева с пълно гърло да спускат товара. Лусеро потупа единия от хората си по гърба и извика:
— Хайде!
Четиримата мъже също получаваха солидно заплащане за труда си и също както Лусеро бяха извършвали това пътуване много пъти. Избутаха балите една по една през борда и те бавно изчезнаха под повърхността. Четири тона суров канабис потънаха на дъното.
* * *
Когато Сам слезе на долния етаж, Триша се гледаше в огледалото.
— Разрешават ли ви да носите толкова много грим в училище?
Триша се нацупи.
— Мамо, всяка сутрин ми задаваш един и същ въпрос.
Сам се приближи и постави ръце върху раменете й:
— Учителките нямат ли нещо против червилото и изкуствените мигли?
— Това не е червило, а балсам за устни. Устните ми са напукани.
— О, сигурно.
— А миглите ми са съвсем естествени.
Сам потупа дъщеря си по раменете.
— Да, да. Знаеш ли, когато аз бях ученичка, в училище дори не ни позволяваха да си покажем крака над коляното. А косата трябваше да е къса или вързана отзад. Гонеха ни вкъщи дори да видят следа от червило.
— Знам, знам, и по земята скитаха динозаври, нали? — Триша се обърна и целуна Сам по бузата. — Чао.
Изскочи навън.
— Чао — отвърна Сам и се насочи към кухнята.
— Божичко!
Сам се закова на място.
— Какво? Какво има?
Триша стоеше на прага с широко отворена уста.
— О, Господи. Мамо, виж си колата.
Сам се показа на прага. Върху предното стъкло на сааба й с жълт спрей бе изписано: ЛЪЖЛИВА КУЧКА.
— Мръсници — възкликна Триша. — Това сигурно е дело на някой от рода Сноу.
— Възможно е. Ще го оправя.
— Мамо, трябва да се обадиш в полицията. Не можеш да им позволяваш да продължават. Това е вандалщина.
— Полицията няма да се впусне да ни помага, Триш. Аз ще се оправя. Тръгвай за училище.
Сам затвори вратата и отиде в кухнята. Обади се на Анди Макинли и го помоли да я вземе от къщи. Беше си уредила среща с Лорънс Патерсън в десет часа пред обществения трезор в Кенсингтън.
Направи си силно кафе, взе една праскова и зачете „Дейли мейл“.
Макинли позвъни в девет и половина. Носеше синьо сако, черни панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка и приличаше на екскурзовод, чакащ група туристи на летището. Беше спрял сивия си лексус зад сааба на Сам. Сам заключи къщата и тръгна към него.
